— А сега? — попита капитанът.
— Ще поддържаме ниската температура в стаята и ще чакаме. — Кийша се завъртя на стола си и се обърна към Лайл и Роз. — При толкова точни координати не би трябвало да отнеме повече от няколко часа. — Тя протегна белезниците си към тях. — С това сделката е изпълнена, нали?
— Още не — отвърна агентът. Айрънуд продължаваше да е във Вануату и трябваше да им даде имената на всички замесени в кражбата на базата данни.
И тогава щеше да им остане една последна загадка: защо влюбеният в извънземните милиардер толкова се интересува от някаква мрачна, гола и покрита със сняг скала.
В края на краищата отговорът на този въпрос нямаше особено значение.
Лайл знаеше, че си е свършил работата. Делото беше закрито или скоро щеше да бъде.
Той се отпусна назад, затвори клепачи и отново се замисли за очите на Роз, чудейки се за пръв път какво означава да си прекалено стар. И прекалено млад.
Дейвид лежеше на покрит с бяло платно шезлонг под чадър от палмови клони на дървената веранда и се опитваше да не мисли за смъртта. Раните на гърдите му бяха почистени и превързани и вече не пулсираха болезнено. До него имаше кофа с лед — стиропор с пластмасов кожух, който уж трябваше да прилича на дърво, навярно най-евтината кофа за лед на света. Само че беше пълна догоре с кутии редбул. А в разкошната кухня имаше шкаф с нескончаеми запаси от чипс. Преди година може и да си беше мислил, че е хубаво да живееш като милиардер — макар и стиснат, — но след случайното му генетично откритие всичко, което го заобикаляше, само отвличаше вниманието му от часовника на живота му, който тиктакаше прекалено бързо.
Джес имаше свои неприятности и близостта с Айрънуд продължаваше да е проблем за нея. Дейвид беше чул милиардера да й обяснява, че винаги си е представял тяхното съперничество като партия шах, че залозите, които са разигравали, били високи, но никога на живот и смърт, че Натаниъл Мерит е действал на своя глава и че той, Айрънуд, поема цялата отговорност, задето не е знаел какво прави собственият му шеф на сигурността. Никога не е искал някой да пострада.
— Това не променя нещата — отвърна му Джес. — Леля ми пак си с мъртва. — С което приключи първият опит на Айрънуд за помирение.
В Австралия Дейвид лесно успя да я убеди, че имат нужда от помощта на милиардера, за да открият Белия остров, ако координатите наистина сочеха към него. Естествено първо се наложи да изтъкне, че доколкото им е известно, има само три страни, разполагащи с необходимите средства. Тъй като военновъздушните сили искаха да го арестуват за шпионаж, а нейното семейство искаше най-малкото да я „изолира“, оставаше единствено Айрънуд.
Освен това въпреки старата му вражда с Фондацията милиардерът имаше силен мотив да открие обекта и да го проучи. От друга страна, ако Сю-Лин и Андрю го намереха, нищо не гарантираше, че няма да пратят нова сапьорна група.
И Джес се съгласи.
Не срещнаха особена трудност да се свържат с Айрънуд. Джес се обади на президента на „Халдрон Ойл“ и му предаде кратко съобщение за милиардера. Президентът позвъни на своя колега от „Роял Совърин Ойл“, собственост на „Айрънуд Индъстрис“. Централата на „Роял Совърин“ се намираше само на четири преки от „Халдрон“ в Абърдийн.
Дейвид нямаше представа какъв е бил по-нататъшният път на тяхното съобщение, но изследванията показваха, че всеки двама души на земята могат да установят контакт чрез общи познати най-много със седем междинни връзки. Като се имаха предвид затворените общности, в които се движеха Джес и Айрънуд, умножени по богатството и влиянието им, междинните връзки сигурно бяха по-малко от седем.
Текстът на съобщението им беше делови: „Знам къде е най-древната колония и с ваша помощ можем да я открием. Джесика Макклейри.“. Следваше номер на телефон с предплатена карта.
След шест часа телефонът иззвъня. Съобщението бе стигнало до получателя.
Сега, два дни по-късно, с Джес гостуваха във Вануату и чакаха Джак Лайл да съобщи, че на координатите, изчислени по звездната карта и схемата на Слънчевата система, са открили храм. Това може би щеше да промени отношенията между Джес и Айрънуд.
За самия него едва ли нещо щеше да се промени. След двайсет и три дни щеше да навърши праговата възраст от двайсет и шест години и шест месеца. След това смъртта можеше да настъпи всеки момент. Досега не беше открил човек с неговите генетични аномалии, който да е живял повече от пет и половина месеца след тази граница. Просто вече не му оставаше време.