— Значи аз съм Макклеъри само по име. Не генетично.
— Помисли за това от друга гледна точка. Генетиката е само начинът, по който са изградени телата ни. Нашата идентичност се определя от имената ни. От културата ни. От възгледите и традициите ни. — Дейвид установи, че тази част от аргументацията му е необичайна за него. Семейството никога не го беше привличало. Нито приятелите. Никога не си бе помислял, че културата, възгледите или традициите определят неговата идентичност.
— Ти пак си Макклеъри. Пак си пазителка. И само след няколко седмици ще разкриеш загадката на Обещанието. Нали в Австралия им обеща да направиш всичко възможно.
— Ето, правя го. Работя с чудовището, което открадна нашето наследство и уби една от нас.
Дейвид прие тези думи като последно отражение на вътрешната й борба.
— Знаеш, че нещата не са черно-бели, както ги представяш.
— Може да не е натиснал спусъка, но е дал нареждането, съзнателно или не. За леля ми няма голяма разлика.
„Нито за мен — помисли си Дейвид и си пое дъх. — Край на тайните.“ Щом Джес можеше да приеме истината, можеше и той. Щеше да й разкаже всичко за своите генетични аномалии и за смъртната присъда, която му бяха издали те. Кой знае? Фактът, че тя не споделяше неговите смъртоносни маркери, навярно щеше да я накара да се почувства по-добре. Навярно и двамата щяха да се почувстват по-добре, след като се разтовареха от бремето на тайните.
Преди да започне обаче, вратата на кухнята рязко се отвори и на верандата изскочи Лудия Майк.
— Господин Уди иска да ви види и двамата, веднага.
Дискретната изисканост на кабинета на Айрънуд го изненада, особено след казиното, но Дейвид постепенно установи, че и тази стая си има странности. Антикварният глобус с близо еднометров диаметър, монтиран на полирана дървена стойка, беше украсен с меридиан от масивно злато, а гигантското бюро бе издялано от един-единствен къс дърво, ако това изобщо беше възможно. Дори само вкарването му вътре изискваше да съборят и после да изградят наново едната стена.
— Обади ми се Джак Лайл. Трябва да поговорим. — Милиардерът посочи два ратанови стола, но погледът му остана вперен в масления портрет на близката стена. На картината бяха нарисувани той като много по-млад и дребна жена със светлокестенява коса. На заден план Дейвид позна пристанището на Порт Вила, гледано от прозорците на този кабинет.
Пухените възглавници на столовете бяха меки и Дейвид се отпусна удобно.
— Да не би да има проблем с базата данни?
— Не. — Айрънуд завъртя стола си към тях с решително изражение. — Получило се е… изтичане на информация. Не знам откъде. Но… Джесика, явно вашите хора са се сдобили с разпечатката на колонията… храма де… на полуострова.
Дейвид понечи да попита как, но Айрънуд вдигна ръка и го спря.
— Някак си са използвали значителното си влияние върху определени членове на аржентинското правителство, върху военните или… Не знам как са успели, обаче аржентинците ще бомбардират колонията с всички оръжия, с каквито разполагат.
— Сю-Лин — скочи на крака Джес. — Трябва да говоря с нея. Тя трябва да разбере, че прави ужасна грешка!
— Не, не, не. — Милиардерът й даде знак да седне на мястото си. — Даже тая жена да ти отговори, гарантирам ти, че само ще те разиграва, докато паднат бомбите.
— Вие имате план — досети се Дейвид.
— Вече е в действие. Аржентинците ще бомбардират след три дни.
— След три дни?! — ужаси се Джес.
Айрънуд кимна.
— Затова ние ще сме там след два.
В душата на Дейвид засия искрица надежда:
— Нали чакахме времето да се оправи?
— А, увеличавам разходите — направи физиономия милиардерът. — Гориво, самолети, екипажи. Военновъздушните сили осигуряват оборудване и хора за достойни граждански каузи, стига гражданинът да плаща цената. Около четири милиона долара според тях. Ще си струва и последния цент, ако открием неограбена извънземна колония. Или пък храм на вашите Първи богове, Джесика. Може би даже оня Бял остров, за който ми разказахте. По дяволите, ще се задоволя и с първите свидетелства за човешко обитаване на Антарктида. Каквото и да намерим там, ще се наложи да пренапишат всички учебници по история. Заради нас тримата. Защото не сме се отказали.