Тел ’Чон започна с грижливо подготвеното си предисловие.
— Златни майсторе, флотът се нуждае от нови карти на пролива в Бурното море между Карт и Никенк.
Ганеш обърна с пръчица от слонова кост златния лист на книгата.
— Неотдавнашните загуби на товари се дължаха на бури, а не на проблеми с картите. Можеш да си вървиш.
Тел ’Чон беше готов за това бързо отпращане.
— Златни майсторе, новите карти, които предлагам, не са за навигационни корекции.
Ганеш отново вдигна поглед от книгата.
— За какво друго могат да служат навигационните карти?
— За записване на времето, на особеностите на бурите.
— Можеш ли да четеш писанията на Пътешествениците?
— Не, златни майсторе, но особеностите на бурите могат да се изведат от картите, описващи височината на вълните и скоростта на вятъра.
— С каква цел?
— За по-точно предвиждане на бури. Така корабните майстори ще могат да променят курса или да отлагат плаването, за да намалят риска от загуба на товара.
Ганеш затвори книгата и ядосано почука с пръчицата си по ръба на една лавица.
— Същите изчисления могат да се използват в подкрепа на твърдението на някои, че днес бурите били по-силни, отколкото в миналото.
— Числата ни показват особеностите на света. Някои особености наистина се променят с времето.
— Но не и светът.
Тел ’Чон се надяваше да го убеди с аргумента за по-точно предвиждане на бурите. Кой можеше да оспори тази необходимост? Явно имаше друга причина за упоритостта на Ганеш.
— Златни майсторе, аз също съм на мнение, че бурите са по-силни. Освен това картите на Пътешествениците показват, че релефът се променя. И…
— Стига! — Ганеш подчерта нареждането си с рязко почукване на пръчицата от слонова кост. — Можеш да си вървиш.
Тел ’Чон не знаеше какво друго да направи, освен да го удари на молба.
— Моля те, златни майсторе. През последната година изгубихме прекалено много кораби.
— Винаги се губят кораби. Корабостроителниците ще ни дадат нови.
— С какво? Всеки кораб, изгубен на връщане от Никенк, означава загуба на товар. На гориво. На храна. Какво ще се случи, ако изгубим толкова много кораби, че народът на Корт започне да гладува? Или да мръзне?
— Няма да се случи. Можеш да си вървиш.
— Но се е случило с Пътешествениците!
Тъмното лице на Ганеш се сгърчи от гняв, рядко изражение за един кай.
— Би трябвало да знаеш, че съдбата на Пътешествениците не е доказан факт.
Тел ’Чон също негодуваше.
— Съдбата им е отразена в техните книги. Прочети ги. Там има само карти и наблюдения. Няма никакви свидетелства, че са се разселили другаде, освен на тези брегове. Плавали са по целия свят, но като морски птици, следващи сезоните, винаги са се връщали на това място. Никога не са си създали друг дом. Построили са тази великолепна библиотека на своето знание. Ала не са го използвали! И когото тази земя се е променила, те са изчезнали!
Ганеш се приближи от централната маса, хвана с трепереща ръка яката на туниката му и я дръпна надолу, разкъсвайки пурпурната му дреха на учен.
— Свършихме. Върви си и повече не се връщай тук.
Тел ’Чон се смая. Никога повече да не види тази зала?! Никога да не прочете друга книга? Никога да не узнае тайната, скрита зад платната на стените?
— Няма да си тръгна. — Не можеше да се откаже от търсенето на знание.
Ганеш го удари през лицето с пръчицата от слонова кост.
Младият учен се олюля от изумление и болка.
— Недей, майсторе!
Майсторът пак го удари. И още веднъж. Докато Тел ’Чон не издържа и отговори на ударите, блъскайки немощния учен със силата и гнева на младостта си.
Ганеш отхвърча назад, падна и ударът на черепа му в каменния под отекна като гръмотевица в голямата Зала.