— И все пак си мислите за извънземни — включи се Лайл в разговора. Дейвид се изненада от майсторския начин, по който агентът постави въпроса така, че да прозвучи логично. Все едно не искаше да спори. Подличко.
— Аз винаги съм си мислил за извънземни, синко. Случайно да си чувал за Бръснача на Окам?
Възхитената усмивка на Марано преобрази лицето й, накара я да изглежда още по-млада.
— Най-простото решение е най-добро.
Айрънуд я поздрави, като повдигна картонената си чаша.
— Е, какво е най-простото решение на най-голямата историческа загадка? Как така земеделието, писмеността, астрономията и строителното инженерство — имам предвид пирамидите — едновременно се появяват по целия свят в общества, между които няма никаква връзка? Можем да го обявим за удивителен и крайно невероятен низ от случайности. Или пък някой много по-високоразвит просто им е подхвърлил наръчниците.
— Добре де, но защо да са извънземните? — попита Лайл. — Защо да не е по-древна цивилизация, която е създала тия неща, разпространила ги е по света и после е изчезнала?
— Много уместен въпрос — отвърна милиардерът. Който има още по-уместен отговор. Няма доказателства. Логично е да смятаме, че такива хора ще оставят нещо след себе си. Тъй де, останали са ни купища артефакти от римляните, гърците, египтяните, вавилонците — всички реално съществували, наистина древни цивилизации са оставили стъпки в пясъците на времето. Та хайде пак да се върнем към Бръснача на Окам. Какво е най-простото решение? Мистериозна цивилизация, която още по-мистериозно изчезва от лицето на земята и отнася със себе си всички доказателства за своето съществуване? Или пък космически кораб, който каца, дава ни нужните знания, та от ловци и събирачи да станем земеделци — началото на техническата цивилизация — и после пак отлита?
Дейвид не устоя на изкушението да предложи трета възможност.
— А ако тая древна цивилизация е казала на своите последователи, на своите ученици да скрият всички доказателства за нейното съществуване? А ако доказателствата избирателно са извадени от историческите извори, за да бъде скрит фактът, че такава цивилизация изобщо е съществувала?
— Конспирация — обобщи Марано. — Харесва ми.
Лайл не се върза на тази теория.
— Конспирация, която е просъществувала хиляди години?! Възможно ли е нещо да остане в тайна толкова дълго?
— Планината Юка — отбеляза Дейвид.
— Замразеното хранилище за ядрени отпадъци ли? — заинтригувано попита Марано.
— Когато започнало строителството, властите смятали, че отпадъците, които ще заровят там, ще са радиоактивни поне десет хиляди години — поясни Дейвид. — Затова събрали група учени, историци, даже автори на научна фантастика, и им възложили да измислят как да покажат, че районът е опасен, та хората да не копаят там стотици векове. Защото очаквали междувременно да възникват и загиват цели цивилизации, да се сменят различни езици и култури. И поставили на експертите следния въпрос: как да съхраним и предадем послание през всички тия години? — Дейвид замълча за миг. — Някой сеща ли се какво е било едно от решенията?
— Да създадат религия — веднага отговори Марано.
— Фондацията „Макклеъри“ — изсумтя Айрънуд. — Каква ирония. — После замислено прибави: — Повече ме интересува защо е важно скриването на свидетелствата за съществуване на древна цивилизация.
Дейвид разкопча предпазния си колан и се изправи.
— Докато вие тримата мислите над въпроса, аз ще отида да видя как е Джес.
— Още нещо, малкия. — Лайл бръкна в джоба на канадката си. — Само защото делото е закрито. Почти закрито. — Той извади снимка с големината на портфейл, която Дейвид позна веднага. Знаеше, че е копие, защото оригиналът лежеше във фалшивия му паспорт при останалия му багаж в Крайстчърч. — Когато цялата тая история започваше, аз се опитвах да разбера твоето участие. Това беше единствената лична вещ на работното ти място в лабораторията.
— Освен чашата с Улвърийн — обади се Марано.
— Да, само една снимка и чаша — съгласи се Лайл.
— Смятали сте, че те ще ви разкрият нещо важно за мен?! — Дейвид не вярваше на ушите си.
— Стандартен професионален метод — създаване на психологически профил.
— Чашата беше на човека, на чието място постъпих. Беше я оставил в кухненския бокс. Просто я наследих.
— Снимката обаче е твоя — не отстъпваше агентът. — От една семейна екскурзия. Направена е край Голямото мечо езеро в два двайсет и четири следобед на втори юли преди двайсет и една години.