Пилотът я видя и изстреля откос, който премина през трупа.
Чарли отново стреля с ремингтъна и едно от предните стъкла на вертолета се пропука.
Пилотът насочи огъня си към инуитския старейшина. Джес се надигна и стреля по него, разбивайки страничните прозорци.
Онзи се прикри отзад и тя предположи, че презарежда автомата си. Чарли лежеше на земята, но беше невредим, целеше се като снайперист. Тя остана приведена и затърси резервните пълнители на убития под канадката му.
После чу глухо изтракване от попадение в нещо твърдо и зачака куршумите да пронижат тялото й, но вместо това я заля топлинна вълна и се разнесе грохот от избухването на хеликоптера.
Из тундрата се затъркаляха горящи останки. Джес смаяно се изправи на крака. Бяха се взривили резервните резервоари при опашката на вертолета. Тялото на пилота беше приковано под корпуса, неподвижно и обгърнато в пламъци. Но как?
Тя се обърна към Чарли, който посочи към небето.
Снишаваше се втори хеликоптер. Без опознавателни знаци.
Младата жена хвърли празния пълнител и зареди нов.
Инуитът забърза към нея и натисна надолу късата цев на автомата й.
— Недей, Джес, те сигурно са твои приятели — нали взривиха вертолета.
Тя наблюдаваше кацащия хеликоптер. Страничната му врата се отвори настрани. Зад нея седеше мъж с много по-голяма пушка от ловния ремингтън.
Отвътре изскочиха двама мъже с червени канадки без отличителни знаци и се затичаха с разперени ръце, за да покажат, че не са въоръжени.
Джес остана на мястото си, стиснала автомата, но без да го насочва напред. Чарли стоеше до нея.
Първият мъж стигна до тях и вдигна ръка, показвайки й тъмен метален диск, не много по-голям от сребърен долар, разделен на дванайсет сегмента с различни символи.
Тя пусна оръжието на земята.
Двамата вестители коленичиха пред нея и произнесоха в един глас:
— Пазителко.
Джес усети, че Чарли я зяпва, но както повеляваше традицията, протегна лявата си ръка с длан надолу към всеки от тях и за миг я докосна до устните им.
— Тя е мъртва — рече младата жена.
Двамата кимнаха.
— Как?
Вестителите се озърнаха за миг към Чарли.
— Незабавно те призовават у дома — съобщи единият.
Джес разбра, че не бива да задава повече въпроси. Кимна и мъжете се изправиха.
— Каква си ти? — тихо попита инуитският старейшина.
Джес не можеше да му отговори.
— Чарли, благодаря ти, че ми спаси живота. Съжалявам, но трябва да тръгна с тези хора.
— Защо?
— Това е въпрос, който касае моя народ. — Винаги бе знаела, че някой ден ще се стигне дотук.
И Джесика Макклейри обърна гръб на живота си в обикновения свят, за да наметне мантията на своята кръв и своите богове.
Корнуол, 7312 г. пр.н.е.
Корнуол, 7322 г. пр.н.е.
Когато зърнаха с далекогледите си цветното платно на мостовия кораб на Торирам, стражите вдигнаха на кулите стари, избелели сигнални знамена. И все пак пурпурните флагове, плющящи на фона на сгъстяващите се буреносни облаци, развълнуваха учените от колонията.
Бяха изминали двайсет години, откакто тези флагове се бяха развявали за последен път. Двайсет дълги години, откакто жителите на Каситеритес не бяха посещавани от кораб от родината.
Хамилкир, майстор на звездните пътища след майчината си смърт, чакаше с чираците си на най-големия дървен кей. С помощта на въжета и прътове неколцина от народа на дъба преместиха вече пристаналата там търговска гемия, за да направят място за неочаквания гост. Беше часът на прилива, вълните се усилваха и морските пръски бяха примесени с първите дъждовни капки от смрачаващите се небеса. Ала това не смущаваше Хамилкир и другите като него, които народът на дъба наричаше хора-сенки. Паметта на най-старите сред тях обхващаше две десетилетия, че и повече — те бяха виждали много по-страшни бури, а най-младите бяха слушали разказите за родината. Ураганите в този район, който един ден щеше да бъде наречен Корнуол, не можеха да обезпокоят хората-сенки, особено сега.
Въпреки че нетърпението да чуе новините от родината му даваше сили срещу бурята, Хамилкир съзнаваше, че гостите не са онова, на което се е надявал.
Грамадният дървен съд, чийто яркожълт триъгълен грот носеше кобалтовосиния кръст на Пътешествениците, хвърли котва на два стадия от брега, сякаш лоцманът му не можеше да разчете носещите се по повърхността шамандури, ограждащи безопасния коридор към пристана. Вместо това спуснаха лодка и въпреки разстоянието, дъжда и пръските Хамилкир видя, че седем от осемте гребци са акуили, дребни и светлокожи като народа на дъба. Само един беше кай — истински човек.