— Да — потвърди Лайл. — Мога.
— Тогава побързайте. Тя е в шок, но ще оцелее, ако действате експедитивно.
Лайл вдигна Марано, притисна я към гърдите си и се заизкачва по стълбището.
— Ликвидирахте ли го? — извика подире му Дейвид.
— Да, струва ми се.
Джес имаше друг въпрос.
— Видяхте ли какво има долу?
— Да. Трупове. Много трупове.
55.
Джес изскочи от каменната кула и завъртя фенерчето си наоколо.
Нямаше и следа от нападателя, атакувал Лайл и Марано, но труповете бяха навсякъде. Всеки увит в одеяло и стиснал златна книга.
Айрънуд беше на седмото небе.
— Микенците са имали такива книги — благоговейно рече той. — Златни листове с издълбани текстове и илюстрации. Струва ми се, че са запазени само две такива. — Насочи фенерчето си към Джес, която бе приклекнала до едно от телата. — Освен ако твоите хора не са отмъкнали някоя.
— Три-четири, но не са като тези — отвърна тя.
Дейвид приклекна до нея и проучи една от книгите.
— Символите са като ония на вратата и диска. Я погледни тук… — Той й показа една страница с характерно изображение. — Знаеш ли какво е?
Джес знаеше.
— Южният кръст.
— Значи съдържат звездни карти и астрономически текстове.
— Или навигационни карти — смаяно предположи Айрънуд. — Те са плавали по целия свят и ето как са го правили.
Дейвид вдигна двете хвърлени от Лайл фенерчета и се зае да прави снимки, като се прехвърляше от труп на труп.
— Джес, мислиш ли, че са погребани тук?
Освен одеялата, тя не забеляза следи от погребални приготовления.
— Според мен са умрели тук.
— Всичките ли? Едновременно? — учуди се милиардерът.
— Не знам. Може да са пили бучиниш. Може пещерата да се е напълнила с вулканични пари. Може просто да са замръзнали.
Дейвид насочи лъча на едното фенерче към каменния път, който пресичаше пещерата. От двете му страни имаше мангали.
— Чудя се дали тия хора не са свързани с мястото, до което води пътят…
Джес докосна часовника си и дисплеят му се освети.
— Имаме два часа. Половин час, за да се върнем на повърхността с колкото може повече от тези книги. И още един час, за да се отдалечим от епицентъра на бомбардировката.
— С други думи, за тук ни остават трийсет минути — обобщи Дейвид.
— Четирийсет и пет, ако се размърдаме — поправи го Айрънуд.
Тримата тръгнаха бързо по пътя, който плавно следваше наклона на пещерата. Тук обаче камъните бяха наредени диагонално, като пчелна пита, за разлика от горните коридори и храмовете.
— Трябва да са търкаляли нещо по камъните — отбеляза Дейвид. — Вижте тези жлебове.
— На някой от стенописите имаше ли колесен транспорт? — попита Джес.
— Това не са следи от колела — възрази Айрънуд. — Не са непрекъснати. Все едно са влачили нещо, вдигали са го, после пак са го влачили.
Джес си спомни изтърканите следи по плочите в Светилището на Турус. Колко поколения пазители бяха минали по онези камъни? И как от всички тези поколения, тъкмо тя първа вървеше по този път към… какво?
— Стойте. — Дейвид внезапно спря. — Лайл не беше сигурен дали е убил оня тип.
Джес и Айрънуд насочиха фенерчетата си към него и видяха капките кръв по камъните.
— Сигурно само го е прострелял, но още е жив — предположи милиардерът.
Тримата едновременно угасиха фенерчетата си и се заслушаха.
Нито звук, но някъде напред…
— Виждате ли го? — прошепна Дейвид. — Нещо свети…
— Фенерче — каза Айрънуд.
— Все едно някой го люлее.
Дейвид отново включи фенерчето си.
— Ако е зает, може да не ни забележи.
Продължиха нататък. Навсякъде имаше тела.
Пещерата свършваше с гола скална стена, но в центъра й имаше две лъскави метални плоскости, всяка висока над три и половина и широка два и половина метра, фланкирани от мангали, по-големи от онези по каменния път.
— Представяте ли си как е изглеждало, когато тия лампи са горели? — ахна Дейвид.
Айрънуд освети един от мангалите.
— Трябва да вземем дърво или въглени от тях. За радиовъглеродно датиране.
Джес се оглеждаше за следи от мъжа, когото Лайл беше ранил. Преди няколко минути странно движещата се светлина бе изчезнала.