— Това ли е блещукало? — попита Дейвид.
Джес проследи погледа му и пулсът й се ускори.
Айрънуд също го позна.
— Пак твоят кръст, Джесика.
Ниско в средата на двете метални крила блестеше символът на нейното семейство, като на стенописите в горните коридори. Същият прост туарегски кръст. Само че този път от полирано злато, висок поне един метър и почти толкова широк, абсолютно симетричен, монтиран върху златна релса, поставена в скоби върху металните плоскости.
Джес усети силата на момента, ала я измъчваха нови въпроси, на които не можеше да отговори. „Защо е построено това? Какво означава кръстът? Тук ли са възникнали Първите богове?“ Тя се обърна към Дейвид. Лицето му сияеше в златно от едната страна и бе потънало в дълбока сянка от другата.
И изведнъж тя видя друго лице.
„Светилището на Турус. Мъжката фигура.“ Онова зловещо, напомнящо на череп лице не се дължеше на неравномерната ерозия. Такива бяха лицата на труповете по пода. Тъмни и тесни, със сплеснати носове, скулите…
— Дейвид… — Джес протегна ръка и смаяно докосна бузата му. — Ти не си потомък на моето семейство.
Той я погледна смутено.
— Това вече ни е известно, Джес.
— Ти си…
— Горе ръцете! — чу се дрезгав глас от сенките.
— Идеално — произнесе Мерит, изкуцуквайки иззад един висок мангал. Беше пъхнал окървавената си лява длан под дясната си мишница. В окървавената си дясна ръка стискаше деветмилиметровия браунинг. — Значи сте се обединили, а?
Айрънуд пристъпи напред.
— Знаеш, че е излишно, Мерит.
— Не ме изкушавай, старче. Има само една причина да не те очистя на място. — Знаеш ли колко ще платят Макклиъри и Родригес за оня кръст? Направо ще мога да изляза в пенсия с тия пари.
Джес го зяпна. Мъжът, убил Флориан в Полинезия, сега работеше за Андрю и Сю-Лин — за Семейството.
— Ще удвоя цената — заяви Айрънуд.
— Не се продава. Ти ме уволни, да не си забравил?
— Ти пък заряза сина ми на произвола на съдбата.
— Сам си беше виновен, по дяволите. Макклеъри се появиха в Корнуол само защото Младши им е казал къде е обектът!
— Лъжеш! — Айрънуд се хвърли напред и Мерит вдигна пистолета към главата му.
— Младши им снасяше още откакто се изпусна къде е индийският храм.
Милиардерът се обърна към Джес.
— Вярно ли е?
— Знам, че нашите хора търсеха източници. Нямам представа дали синът ви е бил сред тях.
— Беше — кратко и жестоко се изсмя Мерит. — Първо се напи в един неподходящ бар. После им казваше каквото го питаха, защото си мислеше, че ще го убиеш, ако научиш, че заради него ти се е изплъзнал обектът в Индия.
— Никога не бих го направил.
— Несъмнено. Това щеше да е моя работа.
На лицето на Айрънуд се изписа мъка.
— Казвал ми е, че веднъж за малко си щял да го направиш — добави Мерит. — След злополуката, при която убил жена ти.
— Той не беше виновен! Обичам сина си… никога не бих убил човек… никога не съм нареждал на теб да убиваш! — Гласът на Айрънуд трепереше от толкова силно негодувание, че Джес му повярва. Макар да не беше сигурна, че може да му прости.
— „Направи каквото трябва“ — така ми казваше. И аз го правех. — Мерит избърса лицето си с длан и остави кървави следи.
Погледът на Джес се насочи към лявата му страна, над кръста. По бялата му канадка имаше петна и тя забеляза дупка от куршум.
— Всичко това не струва човешки живот, Мерит.
— Продължавай да си го мислиш. Ще правите каквото ви кажа и никой няма да пострада.
— Какво искаш да направим? — тихо попита Дейвид.
— Свалете оня кръст, изнесете го навън и ще ви пусна.
— Добре. — Дейвид стрелна Джес с поглед. Тя го разбра. Ако му се подчиняваха, поне имаха шанс да се измъкнат на повърхността преди началото на бомбардировката.
Айрънуд обаче го познаваше добре.
— Когато му свършим работата, ще ни избие.
— Според мен ще ни избие още сега, ако не се подчиним — възрази Джес.
Тримата се приближиха до кръста с високо вдигнати ръце.
Докато Дейвид и Айрънуд търсеха някакъв начин да повдигнат златната скулптура, Джес пребледня от нахлулия в съзнанието й спомен.