— Снимах около половината карта — каза той на Джес.
Айрънуд бързо запремигва, докато в пещерата отекваха далечни взривове.
— А подписа? Снима ли и него?
— Да, струва ми се. Аз…
Думите му бяха заглушени от остър писък на метал, стържещ по камък — едното крило на вратата хлътна навътре и затисна милиардера, изкарвайки дъха му с рязко свистене.
— Един от мангалите… — задъхано съобщи той — … падна и удари вратата…
Дейвид и Джес вече се напрягаха да избутат крилото от него. Заклещен в отвора, Айрънуд опря широките си плещи в тежката метална плоскост… натисна я… после изведнъж се освободи — крилото се беше отместило настрани. Той се изтърколи навън в пещерата, протягайки ръце да се предпази. Безценните златни книги се разпиляха по пода.
Джес и Дейвид бяха точно зад него.
Милиардерът започна да събира книгите, хвърляйки боязливи погледи към дванайсетметровия таван. В този миг от залата, от която току-що бяха избягали, се разнесе ужасен трясък.
— Тази пещера е естествено образувание — каза Джес. Затичаха се към единствения изход: стълбището в каменната кула, водещо до горните проходи. — Няма да се срути.
Обемистата им полярна екипировка ги правеше тромави и по-скоро ходеха бързо, отколкото тичаха. Лъчите на фенерчетата им осветяваха пътя.
По средата на разстоянието до кулата отекнаха нови тътени и земята потрепери. Но таванът на пещерата наистина издържа.
Кулата обаче не бе естествено образувание. Когато бяха на петнайсетина метра от нея, няколко от външните й камъни се изхлузиха със стон от гнездата си и тежко се изтърколиха на пода сред облак прах.
Тримата спряха и насочиха фенерчетата си към кулата. Още беше цяла — но докога?
Айрънуд хриптеше, едва си поемаше дъх.
— Експлозиите… идват на вълни през около минута — отбеляза Дейвид.
Джес и милиардерът го разбраха.
— Пригответе се… — каза Дейвид. — Готови…
Четири сътресения. Ужасен стържещ звук от падане на още каменни блокове, изсипващи се от стените на кулата.
— Шейсет секунди — хайде! — Те се втурнаха към отвора на кулата, преди да са паднали следващите бомби.
Въпреки защитните пластове на скиорската му маска, каската и качулката на чуждата канадка, ушите на Лайл пищяха от екота на експлозиите.
Обсипа го дъжд от камъчета и прах, докато се изправяше, за да продължи спринта си. Когато беше изнесъл Роз на повърхността, видя наоколо тела, дори взе канадката на един от убитите. Нямаше оцелели командоси, нямаше и следа от противникови войници. Намери една бойна аптечка и взе решение първо да се погрижи за раната на Роз и да я пренесе на безопасно разстояние, а после да се върне да търси радиостанция. Тогава все още смяташе, че има повече от час до началото на атаката.
Ревът на двигателите отново се усили и по небето префучаха черни сенки. Лайл залегна на земята.
Сега поне беше достатъчно светло и можеше да разпознае нападателите. Нямаше нужда да види специфична маркировка, за да разбере, че това са произведените във Франция „Мираж“ 5 на аржентинците. Всеки от тях можеше да носи над три хиляди и шестстотин килограма въоръжение, включително две ракети въздух-земя и скорострелни картечници. Ако от структурата долу избягаше някой, щеше да е лесна мишена, щом слънцето изгрееше.
Следващата серия бомби бяха хвърлени по-близо до отвора към структурата.
Още три вълни и всичко щеше да свърши.
Лайл скочи на крака и се втурна напред.
Джес беше най-бърза и водеше. Когато стигна до горната част на витото стълбище, вече не можеше да разграничи тропота на стъпките им от грохота на експлозиите.
Спря рязко и Дейвид се блъсна в нея, когато стената на кулата се срути навън, разкривайки последните няколко стъпала и оставяйки стълбището отчасти увиснало във въздуха. След миг ги настигна и силно задъханият Айрънуд. Лъчът на фенерчето му се присъедини към техните и потъна в нищото, осветявайки само вихрещи се облаци прах.
Последният тътен на експлозиите заглъхна.
— Това е последната бомба за тая вълна — каза Дейвид. — Да вървим.
Оставаха им десет стъпала. Джес постави крак върху следващото и го провери, преди да премести отгоре му цялата си тежест. Продължи по същия начин нагоре.
Още пет стъпала. Прибра фенерчето в един от джобовете на канадката си и вдигна ръце, за да се хване за ръба на каменния под над главата й. После се набра и се измъкна в кръглата зала, от която се бяха спуснали.