— Чисто е! — извика Джес.
Дейвид й подаде фенерчето си, после пое протегнатата й ръка и се изкатери при нея.
Тя насочи фенерчето си в отвора и извика на Айрънуд:
— Чисто е!
На пет стъпала под тях милиардерът им подаде книгите и фенерчето си, после постави длани върху ръба на отвора, за да се изтегли. После въздъхна и се отдръпна.
— Няма да се получи така. — Качи се още едно стъпало нагоре. После второ и трето. Сега вече можеше отново да се хване за ръба и да се повдигне, като постави едното си коляно върху пода на залата.
В този момент започна поредната вълна от експлозии и стълбището се разлюля. Срутваше се.
Коляното на Айрънуд се изхлузи и той пропадна със смаяно изсумтяване, все още вкопчен в камъните на отвора.
Джес и Дейвид хвърлиха фенерчетата си, хванаха го за ръцете и започнаха да го теглят нагоре. Дебелата канадка на едрия мъж се набра под ръба на отвора и ги затрудни още повече. Под кръстосаните лъчи на лежащите на пода фенерчета се издигаха стълбове прах от срутилата се кула. Всички започнаха да кашлят.
— Залюлейте крака! — Джес стъпи здраво на пода, за да не се подхлъзне. Айрънуд се залюля настрани, но ръцете му се изхлузваха от дланите им.
Започна нова бомбардировка. Тропотът на падащите камъни от коридорите извън залата се усили, сякаш някакво безумно, панически бягащо множество още малко и щеше да ги прегази.
Дейвид каза на милиардера пак да залюлее крака и този път да го направи сериозно!
В отговор Айрънуд изсумтя, но се задави и получи пристъп на суха кашлица. Въпреки това се подчини и десният му крак започна да се издига все по-нависоко. Дейвид пусна ръката му, светкавично се пресегна и го хвана за крака.
След десет секунди Айрънуд седеше на пода и хриптеше, радостно възбуден от избавлението си.
— Това почти си струваше влизането в затвора… почти де.
След още десет секунди Джес ги накара да се изправят — вълните на разрушението се разпространяваха и подземният обект скоро щеше да бъде напълно унищожен.
Завивайки зад ъгъла при първия стенопис, Дейвид насочи фенерчето си напред и през пелената от прах видя купчината камъни, върху които бяха скочили през отвора на повърхността. Сега тя беше по-голяма и продължаваше да расте. Отгоре се сипеше още чакъл.
През пукнатината на четири-пет метра над върха на купчината се процеждаха бледи слънчеви лъчи. И на тази светлина той видя…
— Въжето още е тук!
Те се втурнаха към камарата камъни и се закатериха по нея. Хлъзгаха се по петдесетина сантиметра надолу за всеки спечелен метър. Тъкмо стигнаха догоре и Джес хвана въжето, за да го опъне, когато проблесна ослепителна светлина, придружена от оглушителен трясък и град от камъни.
Изтече цяла минута и още една бомбардировка, този път по-далече, преди Дейвид да възвърне достатъчно слуха си, за да чуе измъчената кашлица на Айрънуд. Но първата му мисъл беше за въжето. Ако го бяха изгубили по време на експлозиите…
Джес го държеше. Беше го увила около ръката си и го опъваше, за да види дали ще издържи тежестта й. Издържа я.
Дейвид го стабилизираше отдолу, докато тя се издигаше към късчето небе над тях.
— Аз определено няма да успея, Дейв — каза му Айрънуд, докато наблюдаваха Джес, която стигна на повърхността, изпълзя навън и се обърна, за да извика на Дейвид да я последва.
— Няма и нужда. — Дейвид пусна въжето и си смъкна ръкавиците. — Агентите ви спуснаха долу, ние ще ви изтеглим.
— Добър човек. — Айрънуд го стисна за рамото. — Помниш ли какво ти казах в хотела?
Дейвид помнеше.
— Че ще обърнем света надолу с главата.
— Е, какво чакаш? Качвай се!
Дейвид стигна до отвора и се изтегли навън. Дробовете му имаха само миг, за да регистрират парещата промяна от студен към вледеняващ въздух, преди с Джес да залегнат, защото поредната вълна самолети профучаха над тях и изсипаха товара си върху един недалечен хребет.
В очите на Джес блестяха непролети сълзи и отчаяние.
— Бомбардират навсякъде. Там долу няма да остане абсолютно нищо. След всички тези хилядолетия…
Дейвид я хвана за ръката.
— Имаме снимки, Айрънуд носи книгите. Тоя път има доказателства.