— Мисля, че отсъствието на артефактите не е голяма загадка.
— Аз също. Взели са ги иманяри.
— Съгласен съм, че са взети, само че не и откраднати.
На лицето на Джес се изписа смущение.
— Мисля, че артефактите на масите са били използвани, Джес. Картите на Слънчевата система са като календари, които са ни спасили от „объркване на дните“. Географските карти показвали нашия свят и как се пътува по него. Кой знае още какви учебници, наръчници или модели е имало на ония маси? Но се басирам, че всички са учели хората да строят, сеят, пишат… всички умения, за които ни разказваше Айрънуд… които едновременно дали тласък на цивилизацията по целия свят, въпреки че…
— Въпреки че Първите богове са си отишли у дома, за да умрат? — Джес не изглеждаше убедена.
Дейвид се усмихна.
— Техните знания са оцелели. Какво повече може да прати в бъдещето, който и да е от нас?
— Гените си — не отстъпваше тя.
Дейвид също нямаше намерение да се предава.
— При генетичен дрейф, катастрофа или просто лош късмет има много генетични задънени улици, но знанието оцелява. Твоето семейство го доказва с всичко, което е направило през поколенията.
Джес се умълча за малко.
— Ние с теб ще напишем нова глава от Преданията. Нови уроци, не само за децата. — Тя пропъди черната мисъл, която за миг помрачи лицето й. — Но всяко нещо по реда си. Заминавам за Розуел, Ню Мексико.
„Ние с теб“. Значи искаше да го види пак. Но кога? Докато не й показа истината, Джес вярваше, че е негова пазителка. А сега му се искаше тя още да вярва в това. Нямаше да го остави сам два месеца преди двайсет и седмия му рожден ден. Оставаха съвсем малко дни.
— За Розуел ли? — попита той.
— Последният си ден във Вануату, Айрънуд е направил ново завещание. Оставил ми е цялата си колекция с исторически артефакти.
— Властите няма ли да я конфискуват?
— Агент Лайл смята, че няма.
— Ами за… другото?
— За другото — повтори Джес. — За „подписа“. Да. — Изражението й показваше, че въпросният „подпис“ не радва особено и нея.
— Значи са разговаряли и с теб — въздъхна Дейвид. — Прекалено много религиозни, а съответно и политически проблеми. Затова, докато не съберем още доказателства, не споменавайте за неправдоподобната карта на десет милиона години или за четирипръстата нечовешка ръка.
— Картата била неточна, Дейвид. Чух едни експерти да казват, че била художествена интерпретация на не повече от десет хиляди години.
— Неточна в сравнение с какво? С компютърните симулации на тогавашния вид на Земята ли? Може пък компютрите да грешат.
— И онзи отпечатък е само един. Няма друга следа от… каквото и да е било това.
— Искаш да кажеш, че няма друга следа, освен ония жлебове по каменния път в пещерата. Очевидно съответстват на големината на ноктите, отговарят на разстоянията между острите шипове под златния кръст… Мислиш си, че тъкмо затова моите предци — твоите Първи богове — толкова бързо са развили своята цивилизация. Стигнали са до Антарктида, потърсили са подслон в някаква пещера, открили са библиотеката със златните книги, останала от друга цивилизация, и после са я разпространили по света…
— Ще мине много време, докато Антарктида отново се освободи от леда. Сигурно никога няма да научим отговора. — Джес замълча, после го погледна. — Какво става с твоето лечение?
— Още не съм умрял. — Дейвид видя, че лицето й пребледнява, и времето забави хода си за него.
— Какво казват лекарите?
— Здравето ми е идеално, но някои от аномалиите ми са в генетичните зони, които може би са свързани с инфаркта.
— О, Дейвид…
— Не, това е хубаво. Тъкмо на това се надявах. Посока. Нещо, което да проверим. — Той се усмихна. — Това е знание.
— Какво могат да направят?
Дейвид сви рамене.
— Тъпча се с цял куп лекарства. В неделя вечер постъпвам в „Уолтър Рийд“, за да ми поставят пейсмейкър. Ако сърцето ми направи беля, ще оздравея. И ако причината никой от другите да не е доживял до двайсет и седем наистина е тази, всичко ще е наред.
— Не ми допадат всички тези условности — каза Джес.
— Неизвестността просто ме прави като всички останали.
Пред главния вход спря майбах.