— Тогава се налага да построим нови, които са годни, така ли?
— Да. Нося знанието.
— И ние го пазим тук. — Знанието за мостовите кораби се съхраняваше на сигурно място върху каменния олтар в Небесната зала на колонията, наред с единайсетте други дарове.
— Имате ли нужните работници?
— Да. И достатъчно гори.
Рутем отново изцъка. И двата реда гребла на нейния кораб вече се движеха, за да го откарат до пристана. Вятърът беше прекалено силен, за да рискуват с платната, затова ги бяха свили.
Хамилкир отгатна причината за въпросите й.
— В Ешай вече не разполагате с такива ресурси.
— Наложи се да превърнем библиотеката в крепост. — Тя смутено сбърчи чело. — Дадохме им всичко. И въпреки това ни нападат. Тук не го ли правят?
— Някоя и друга засада край нивите. По-скоро е въпрос на различия между ловците в горите и ония, които научихме на земеделие. — Хамилкир знаеше, че най-вероятно ще има още такива засади, когато организират експедиции за осигуряване на дървения материал за новите кораби, нужни за пътуването до родината. Тукашните акуили вярваха, че дъбовите гори притежават особени свойства, каквито самият той не беше виждал в действие. Затова и не ги приемаше — щом една невидима сила не може да предизвика конкретен резултат, както например насочената мълния винаги привлича определени метали, тази сила е не само невидима, но и просто не съществува. Народът на дъба обаче още не схващаше това принципно разбиране за света и неговото функциониране: нещо или е доказан факт, или не е.
Рутем се озърна към акуилите, които чакаха кораба й да стигне до кея, за да го завържат. Тя сниши глас, като че ли се страхуваше, че някой от тях разбира езика й.
— Чувстваш ли се в безопасност тук?
— Да. Ние им влияем. Народът на дъба почита библиотеката.
— Значи тук са различни. Различни от всички други.
Всички други. Хамилкир се боеше да я попита какво знае за другите колонии. Макар да знаеше, че все някога ще трябва да зададе този въпрос.
Вечерта се разрази гръмотевична буря. Този път не улавяха мълниите с железни пръчки, за да ги затварят в стъкленици с железни стружки. Вместо това учените и чираците в Каситеритес се събраха на вечеря в голямата зала. Не заради общуването — каите не се нуждаеха от такова нещо, — а за да чуят разказа за прекосяването на тъмното море.
Плаването било еднообразно. В продължение на три дни вятърът отслабнал и тогава се включили гребците: мостовите кораби нямаха проблем при безветрие. По-важно било това, че звездните пътища останали верни. Когато на седемдесет и втория ден зърнали суша, лесно видели с далекогледа наблюдателниците на Хамилкировата колония. Пътеводителството на Рутем било прецизно, въпреки че нито тя, нито нейният кайски гребец Торирам бяха извършвали такова пътешествие.
След официалния разказ гостите се пръснаха сред учените, за да ги разпитват и на свой ред да отговарят на въпросите им. Рутем и Торирам седнаха на масата на Хамилкир, ала разговорът не вървеше.
Хамилкир се озадачи, когато разбра причината за необичайното напрежение: присъствието на неговата акуилска наложница Бригид. Вярно, на пръв поглед тя изглеждаше смущаващо светла и ако беше от каите, сламеният цвят на сплетената й коса щеше да предполага болест. Ала той беше научил, че подобно на всички същества, различните акуили притежават черти, характерни за районите, от които произхождат. Лесно можеше да се свикне с този доказан факт.
Зачуди се дали безпокойството на гостите не се дължи на това, че неговата наложница ги поздрави на родния им език. Но защо ще се смущават от проявата на споделено знание?
Накрая му се стори, че вижда отговора в очите на Рутем. В погледа й, впит в корема на Бригид, когато обточената с пурпурно бяла риза на наложницата се опъваше отгоре й. Там растеше дете. Неговото дете.
После, забелязвайки, че домакинът й е усетил нейното отвращение и неодобрение, Рутем заговори така, като че ли Бригид не може да я разбере.
— Има ли и други?
Хамилкир знаеше, че пита за деца, родени от дъба и сянката.
— Двайсет и две.
Каквото и да си помислиха за отговора, Рутем и Торирам споделиха реакцията си само с поглед.