От другата, сигурната страна чакаше мъж — стар и немощен. Изтърканата яка на скъпата му, шита по поръчка бяла риза беше прекалено голяма за съсухрената му шия. Носеше очила с черни рамки и дебели стъкла.
Джес мина през детектора и старецът почтително сведе глава.
— Джесика. — Говореше с чисто немски акцент, а не с меката смесица между немски и уникалния цюрихски диалект. Под рядката му бяла коса прозираше покритият със старчески петна скалп. — Радвам се, че си добре. Тъжно е, че трябва да си тук.
— Хер Раймс — официално го поздрави Джес, но на устните й плъзна нежна усмивка. Старецът беше личният й камериер във Фондацията от шестнайсет годишната й възраст. Подаде му ръка, но той не я пое.
Сега всичко беше различно.
Раймс отново сведе глава и посочи към асансьорите.
— Онзи там, моля. — Сключил длани, той кимна към единствения, който стигаше до последния етаж. Джес долепи разперените си пръсти към безупречно чистото стъкло на биометричния скенер.
Вратата на асансьора се плъзна настрани.
Тя влезе и вратата скри от поглед хер Раймс. Кабината плавно започна да се издига. Разположеното на равнището на очите табло показваше номерата на етажите, после се изписаха думите privater fußboden2. Кабината спря. Вратата се отвори.
Джес излезе в коридора и ожулените й туристически обувки потънаха в дебел тъмносив вълнен килим. Внезапната му мекота й навя спомени за всички пъти, когато леля й я беше водила тук. Погледът й автоматично се плъзна по безценните реликви до стените с текстилни тапети. Всяко съкровище сияеше под меката светлина на малки прожектори, вградени в ниския таван на коридора.
На едната стена висяха портрети на мъже и жени, разделени от стотици години във времето, в различни художествени стилове и облекло. На другата имаше избелял пергамент, сребърен кръст, египетска посмъртна маска, малка черна книга, подвързана с кожа и датираща едва отпреди век. Само дванайсетте рода, които образуваха семейство Макклеъри, разбираха обединяващия принцип на тази колекция. Всяка реликва разказваше различна история за някогашни пазители и техните подвизи.
Джес мина покрай подвързаната с кожа книга — Библия, издадена в Сан Франциско през 1897 г. Флориан обичаше да й разказва историята, която вървеше с нея. Скромното томче получило дупка от куршум, който го пробил едва до средата.
Джес се зачуди на кого ще разказва историята самата тя.
Познат глас я откъсна от мислите й.
— Братовчедке.
— Сю-Лин — отговори Джес още преди да се обърне и види по-възрастната си роднина. „Братовчед“ се използваше като почтително обръщение в Семейството и само показваше, че някой е негов член, а не непременно близък родственик.
Ниска, слаба жена на средна възраст, Сю-Лин Родригес и Мачадо имаше светлокафеникава кожа и бадемовидни сиви очи, а все още лъскавата й черна коса както винаги беше сплетена на плитка. Днес обаче Сю-Лин не беше с обичайното строго делово облекло, а с класически черен панталон, безукорно бяла риза и изящно изплетени ниски кожени обувки. Самата Джес вече трети ден носеше прашни измачкани дънки и туристическа риза.
— Подрани — каза Сю-Лин.
— Най-малко с десет години — съгласи се Джес. После инстинктивно падна на коляно и посегна към лявата ръка на по-възрастната жена. — Пазителко.
Сю-Лин й даде знак да се изправи.
— Не, сега сме равни. Дванайсетте възстановени.
Джес й отговори автоматично:
— Тайната е запазена.
— Докато се изпълни Обещанието.
След като размениха протоколните фрази, Сю-Лин я прегърна и много по-високата Джес неловко се наведе към нея. Братовчедка й беше пазителка на семейство Родригес, един от родовете на Макклеъри, установен в Лисабон по време на португалския златен век на географски открития. Когато Португалия била изместена от Британската империя, те се преселили в Сао Паоло, Бразилия, за да се превърнат в самото сърце на финансовото и политическо бъдеще на Южна Америка.
Щом Сю-Лин я пусна, Джес импулсивно зададе въпроса, който я измъчваше още от тундрата:
— Как е умряла? Трябва да знам.
Сивите очи на Сю-Лин не разкриваха емоциите й.