Сю-Лин я поведе към стръмно метално стълбище, долепено към голата стена на изкопа. Стомахът на Джес се сви. Братовчедка й току-що беше казала, че Семейството винаги е било тук, на това място. Андрю бе помолил Сю-Лин да я заведе при Източника на тяхната вяра, където ще научи… Тя се препъна, но бързо възстанови равновесие. „Нима Тайната е тук? В черквата?“
С всяка следваща стъпка се опитваше да се вземе в ръце, като си припомняше причините родовете на Макклеъри да оцелеят през вековете. Естествено на първо място се нареждаше знанието. Най-важно беше историята да се записва и предава нататък. После — натрупаното богатство, което им позволяваше да се посветят на стремежа към знание.
Ала най-важната причина семейство Макклеъри да оцелее по-дълго от всяка друга човешка институция, нация или род беше способността му да остава незабелязано.
Подобно на всички деца в Семейството, Джес беше научила, че миналите поколения Макклеъри, дори още преди да приемат това име, изпълнявали ритуали с друидите в горите на Англия и принасяли жертви на Зевс и Хера в Рим. Скитали из Европа като евреи, установявали се в Африка като мюсюлмани, създавали университети като католици, основавали училища като хиндуисти и будисти. На едно или друго място, в една или друга епоха, Макклеъри се скривали под онези религиозни вярвания и културни традиции, които осигурявали максимална сигурност на Семейството.
Така онези Макклеъри, които през VI век построили древната сграда долу, я издигнали като християнска черква, защото по онова време Цюрих бил християнско княжество.
Джес не смяташе, че тази стратегия е лицемерна. Първите богове бяха избрали Семейството да съхранява тяхното знание до завръщането им. За да осигури безопасност на знанието, самото Семейство трябваше да е в безопасност. Ако историята беше научила Макклеъри на нещо, това бе, че проповядването е опасно. Затова те пазеха истинските си вярвания за себе си, знаейки, че ще разполагат с предостатъчно време да убедят останалия свят в истината за Първите богове, когато те се завърнат. Дотогава Семейството щеше да бъде невидимо. Неизвестно. Сигурно.
Джес стъпи върху талпите, водещи към древната врата, фланкирана от изящно изваяни колони и декоративни релефи.
— Разбираш ли? — попита я Сю-Лин.
Тя разбираше. Семейството беше построило тази сграда, за да я скрие пред очите на всички.
— На пръв поглед, раннохристиянска иконография.
— Но какво виждаш ти?
Джес знаеше, че братовчедка й не оспорва нейната компетентност. По-скоро я поставяше на изпитание, сякаш изпълняваше ритуал, за който Флориан не й беше споменавала. Ритуал, който водеше към откровение.
Овладявайки вълнението си, решена да успее, Джес внимателно проучи входа на храма.
— От геологическа гледна точка камъните явно са варовикови. Характерни са за този район, лесно се добиват. Когато са построили светилището — черквата де, стените й трябва да са били чисто бели. Като фар в море от кал и колиби. Внушително.
— Ами релефите?
Тя погледна вляво от вратата, към каменна колона с изваяние на жена в туника.
— Онази фигура там носи атрибутите на Мария, майката на Иисус. Към сърцето си притиска кръст с лъчист кръг над раменете, сиянието около главата й очевидно е нимб.
— Очевидно.
— Зад дясното рамо на жената се вижда мъжка фигура. — Джес мълчаливо анализира релефа. Беше много изтрит, повече от жената, което й се стори странно. Дланите и пръстите на мъжа изглеждаха неестествено дълги, дори за този примитивен стил на изображение. Отчетливостта им се бе изгубила, но палецът и показалецът се докосваха, образувайки кръг, докато останалите пръсти бяха извити под друг ъгъл. — Не са се запазили много детайли, обаче той прави благославяш жест, тъй че може да е Йосиф. Може би дори Йоан Кръстител. Определено е спътник на Мария.
Тя посочи другото рамо на фигурата. В този участък изветрянето на камъка не беше толкова силно.
— Онова слънце с дванайсет лъча, излизащи от центъра, трябва да е Светият дух.
— А сега ми кажи какво всъщност виждаш.
Джес кимна и погледът й проникна зад булото, с което дедите й бяха покрили тази сграда: за света — християнска черква, ала за Семейството — светилище на други, по-древни богове.
— Това не е Мария — започна тя, — кръстът е нашият, а не техният.