Тъкмо поради тези електронни карти звънтенето на пари, което отекваше около Айрънуд — звукът на богатство, късмет и изпълнили се мечти, — беше запис, илюзия, не по-различна от зелените извънземни сервитьорки със сребърни минижупи, неговите дилъри и крупиета в космически униформи и любимия му елемент: футуристичните архитектурни елементи, напомнящи за вътрешност на фантастичен извънземен кораб.
— Добре дошли, сър!
„Започва се“. Айрънуд кимна на Осман Мирза, управител на неговото „Атлантик Сити Инкаунтърс Казино & Ризорт“. Мършавият младеж в строг черен костюм тичешком си беше пробил път през тълпа от туристи. Подире му пърхаха две главни асистентки с тесни дълги поли и тънки високи токчета, които изобщо не бяха предназначени за тичане. Всички бяха малко задъхани. Както и трябваше.
Айрънуд следваше тактиката никога да не предупреждава своите служители за импровизираните си посещения. Трябваше да са готови да го посрещнат по всяко време.
— Още никой ли не ни е разорил, Ози?
Мирза посочи морето от проблясващи светлини и шумна електронна заблуда.
— Не, сър. Статистическият анализ показва, че сме точно в обичайния ни…
Айрънуд го потупа по хилавото рамо.
— Не ми обръщай внимание, синко. Страхотно се справяш.
— Благодаря, сър — облекчено отвърна Мирза. — Апартаментът ви е готов.
— Знам, обаче първо отивам в Червения салон. Кажи на Младши, когато пристигне.
Мениджърът запремигва и двете главни асистентки плахо се спогледаха.
— И синът ви ли е тук?
— Следи как ще паркират рейса. — Лимузините бяха прекалено малки за вкуса на Айрънуд, затова офисът му се намираше в цял автопарк автобуси. „Като рок звезда на турне“, пишеше в една неотдавнашна статия на „Уолстрийт Джърнъл“. — Съобщи му къде съм. И му кажи, че съм наредил да се яви там моментално. Без странични забежки.
— Както желаете, господин Айрънуд.
Милиардерът се отдалечи, без да обръща внимание на шумните групи мечтатели, които го обогатяваха със залаганията си, осъществявайки собствената му мечта. „Някой ден…“
Официално Червеният салон беше най-малката от шестте главни зали за залагания в „Атлантик Сити Инкаунтърс“. В него се влизаше от коридор, който само обикаляше около няколко скъпи магазина и затова изглеждаше като допълнително добавен в иначе прецизно проектирания комплекс. В резултат Комисията за контрол на казината в Ню Джърси прие без излишни въпроси твърдението, че Червеният салон не се използва като постоянна зала за залагания, а като „експериментален център“, както го определи ръководният екип на Айрънуд. Място, където се изпитват нови игри и технологии. Естествено това изискваше същата система за сигурност като на самото счетоводство на казиното.
Ето защо Червеният салон не се охраняваше с електронни системи, биометрични скенери за длан и ретина или клавиатури за въвеждане на кодове. Пред вратата стояха на пост трима охранители, които допускаха вътре само познати лица. Понякога най-простите предпазни мерки бяха най-строгите в света на сигурността.
Когато наближи Червения салон, Айрънуд с одобрение забеляза трима почти еднакви бивши морски пехотинци — мускулести, със зорки очи. Не се и опитваха да крият оръжията, които издуваха униформените им блейзъри.
Двама от охранителите насочиха ключовете си към монтирани на стената табла, разположени на достатъчно разстояние едно от друго, така че сам човек да не може да ги достигне едновременно. Третият отвори тежката врата, чиято укрепена с кевлар керамична вътрешност — непробиваема за куршуми и дори за бомби — беше дискретно скрита под светъл дъбов фурнир.
Милиардерът им кимна на влизане.
— Благодаря ви, господа. — Уважението се печелеше и тези мъже бяха спечелили неговото.
Високият таван на Червения салон представляваше замръзнало море от обли огледални панели, осеяни с мощни лампи. Съзнателно постигнатият визуален хаос целеше да скрие дистанционно управляемите камери, които можеха постоянно и незабележимо да се въртят от маса към маса в търсене на измамници — ако някога отново започнеха да използват залата по първоначалното й предназначение.