Предмет, който Макклеъри бяха изгубили.
Самият Клон беше само един от дванайсетте символа — дванайсетте съзвездия от зодиака на Семейството. На тригодишна възраст Джес вече можеше да ги изрецитира наизуст, можеше да ги нарисува със затворени очи.
Три бяха символи от Земята, неодушевени неща: Диамантът, Реката и Планината. Три бяха символи от Зеленината, неща, които носеха живот от Земята: Семето, Цветът и Клонът. Три бяха символи от Ръката, неща, направени от хората, за да получат власт над Зеленината и Земята: Острието, Лъкът и Веригата. Последните три бяха символи от Кръвта, неща, които даваха движение на Ръката: Черепът, Окото и Сърцето.
От уроците в детството си Джес помнеше, че самите богове на нейната вяра са начертали тези символи сред звездите на своите карти. Записали ги като съзвездия, така че знанията, които съдържат, завинаги да останат там — за всеки, който погледне небето. Сега обаче научаваше, че тези истории, същите, които тайно предаваше астрономът Лоуъл и които бяха напътствали образованието й, не са пълни.
Боговете не бяха дали на Семейството само знание, а и материални предмети. Дванайсет реални предмета от боговете, които бяха лежали във вдлъбнатини по каменната маса.
Джес обърна на страницата със символа, който познаваше като Лъка. Някога неговата история й звучеше пределно ясно. Лъкът и стрелата бяха мощно техническо средство, което десетократно увеличаваше обхвата на ловците и ускоряваше осигуряването на храна, правеше го по-ефикасно. След като храна за селото можеше да се осигурява от малка група ловци, останалите жители бяха свободни да се специализират в други области. За Семейството лъкът и стрелата бележеха раждането на науката.
Сега тя знаеше, че предметът, лежал в силуета на Лъка, няма нищо общо с лова. Това беше метеорит с невероятно древна карта на Слънчевата система.
Под зоркия поглед на братовчедка си, тя продължи да прелиства старата книга. Опитваше се да погледне по нов начин всяка илюстрация — символите на нейната вяра. Какъв предмет можеше да легне в очертанията на Клона? А на Черепа? На Цвета? Какво беше тяхното предназначение? И защо размерите на Небесната зала оставаха неизменни през хилядолетията, докато тайната на нейното съдържание беше изчезнала?
Сърцето й се разтуптя. Пръстите й болезнено пулсираха със същия настойчив ритъм. Досега вярата и знанията й винаги бяха водили мирно съвместно съществуване.
Ами ако се окажеше, че всичко, на което са я учили, е лъжа?!
— Какво си мислиш? — попита я Сю-Лин.
Джес не беше готова да сподели сериозността на страховете си. Затова отвърна с въпрос.
— Защо крием това от останалите от Семейството?
— Знаеш отговора, Джесика.
— Не го знам.
— Защото Семейството ще се разпадне. — Като че ли съобщаваше най-очевидната истина. — Като пазители, ние не можем да го допуснем. Онова, което ни свързва, е Тайната. Не само Дванайсетте. Не само сто четирийсет и четиримата. Всички нас. Членовете на преките родове са близо хиляда. Без обща цел Семейството няма да има причина да продължи да съществува. И деветхилядолетната непрекъсната история просто ще свърши.
Джес си помисли за заключения шкаф в библиотеката, пълен с томове, които през всички тези хилядолетия бяха чели само шепа хора.
— Случвало ли се е пазител да загуби вярата си, след като е научил истината?
По спокойното лице на Сю-Лин за миг се спусна сянка.
— В Преданията не се споменава за такова нещо.
— Тогава защо смяташ, че останалите членове на Семейството ще реагират така? Според мен, ако знаят какво сме изгубили, всички неуморно ще се стремят да го открият. Хиляда учени могат да постигнат значително повече от дванайсет.
Гласът на братовчедка й прозвуча студено.
— Едно предупреждение. Ако аз или който и да е пазител има основание да се съмнява, че може да предадеш нашето знание, ще бъдеш заменена…
Джес вече знаеше за двамата „братовчеди“, които щяха да останат в резерва, докато й се родят деца: дванайсетгодишно момче в Атина и деветгодишно момиче в Барселона.
— … или затворена — прибави Сю-Лин.
Затворена ли? Не беше чувала за това. Обзе я тревога.
— Случвало ли се е?
— Когато се е налагало.