Той се смръщи и отдалечи миниатюрния телефон от ухото си. Гласът на Айрънуд изкънтя от говорителя:
— Ами ако само основаващият се на въглерод живот може да има разум?
Дейвид знаеше, че този разговор няма да свърши, докато Айрънуд не пожелае.
— И какво е второто слабо място на аргумента ми?
— Ами просто е възможно Земята да е нещо като извънземна ферма и ние да сме добитъкът в нея.
Добре че не разговаряха по видеовръзка, иначе милиардерът щеше да види, че Дейвид избелва очи.
— Искате да кажете, че са ни посели тук?
— Или че са ни създали с генно инженерство. По дяволите, спокойно може да сме някакъв галактически арт проект. Обаче си остава следният факт: ако извънземните наистина са създали живота на тая планета, логично е да са използвали за основа собствената си биология. Което означава, че тяхната ДНК може да се комбинира с нашата — триумфално заключи Айрънуд.
На Дейвид му се прииска да тресне телефона на масата. Само че не можеше да остави това твърдение без отговор.
— Единственият проблем на тая хипотеза е, че няма абсолютно никакви доказателства.
— Искаш да кажеш, че нямаше никакви доказателства, преди ти да ги откриеш.
Дейвид стисна зъби.
— Трябва да се връщам на работа.
— Разбира се. Трябва да разбереш къде и кога са се приземили.
— Ще намерим друго обяснение.
— Браво, говориш като учен. Съмнявай се във всичко, докато не събереш доказателства за хипотезата си.
Дейвид отвори уста и нададе беззвучен вик.
— Ако изобщо съществуват такива доказателства.
— Съществуват. Питай властите — без колебание отвърна Айрънуд. — Залавяй се за работа, Дейв. Дадох ти пари, сега искам резултати.
И после, слава богу, ефирът утихна.
Дейвид ядосано затвори телефона. Защо някои хора не можеха да проумеят разликата между факти и предположения? И защо самият той не можеше просто да прекъсва такива безсмислени спорове?
Доколкото си спомняше, баща му беше отстъпчив. Майка му — определено. Откъдето и да идваше собственият му инат, също като генетичните му особености, явно не бе от родителите му. Като цяло, те просто приемаха живота такъв, какъвто е. Дейвид си спомняше, че когато баща му загина в автомобилна катастрофа на трийсет и две годишна възраст, майка му не скърби дълго. „Продължаваме нататък“, каза му тя. Девет години по-късно, вече на четиринайсет, Дейвид си спомни тези думи, докато гледаше отворения ковчег, в който лежеше трийсет и шест годишната му майка, починала на свой ред от рак.
„Продължаваме нататък“. В неговия случай — в приемно семейство, за да намери свобода едва когато постъпи в колежа, една година преди връстниците си. Рано беше разбрал, че всичко умира. Така стояха нещата. Майка му имаше право. „Продължаваме нататък“. Той продължи.
Допреди осем месеца, когато установи, че собствената му смърт вече не е абстрактно бъдеще, отдалечено на десетилетия във времето.
Оттогава изпитваше гняв и разочарование, особено когато късно нощем лежеше сам с мислите си и си представяше, че всеки негов дъх, всяко изтуптяване на сърцето му отброява времето до края на всичко, ако не успее да реши проблема си. Ала не изпитваше страх. Не си спомняше да е изпитвал такова чувство. Само настойчивост и нетърпение.
Приключил с вечерния телефонен разговор, Дейвид се премести със стола си до друга импровизирана маса. Върху нея лежаха петнайсет неразпечатани кутии с различни реагентни комплекти, необходими за системата за генетичен анализ, все още опакована в кашони под масата. ДНК секвенаторът и компютърът, който го управляваше — всичко това приблизително с размерите на средно голям ксерокс, — бяха за обработка на ДНК пробите, които щеше да събира.
Сега, когато можеше да се посвети само на това, а не да краде по някой и друг час вечер във военната лаборатория, и след като разполагаше със средства, за да купува свободно от всички съществуващи генетични бази данни, очакваше по-бързо да открие още групи. За Айрънуд това означаваше още колонии. А за самия Дейвид — по-голям шанс да намери други като него и да установи кой от тях е оцелял. Засега нямаше такива случаи, тъй че откриването на нови групи означаваше по-голям шанс да открие и изключи генетичния механизъм, който можеше да го убие, преди да стигне до началото на смъртоносния интервал, двайсет и шест години и половина.