Изстрелян от пушка куршум улучи надлеза на три метра вляво от него и го обсипа с парещи бетонни осколки и прах.
За миг му се стори, че е ранен. После в ума му нахлуха множество образи. Живи снимки. На една от тях стоеше замръзнал зад бетонния стълб с телефон в ръка. На следващата изскачаше иззад колоната. Втурваше се нагоре по склона. Претъркаляше се и залягаше в безопасност още по-нагоре под надлеза.
Втори изстрел.
Писък на автомобилни гуми, крясъци.
Дейвид се претърколи по бетона и обходи с поглед хлъзгавия затревен склон към шосето.
Отгоре се чуваше шум от трафик, мокри гуми по асфалт. Дъждът се усилваше. Мълнии разцепваха небето.
Той се затича покрай пътя, като размахваше ръце с надеждата да спре някого, когото и да е.
Първите три коли профучаха, без да намаляват, през локвите и го измокриха до кости.
Четвъртата спря с поднасяне малко по-нататък и изсвири с клаксон. На покрива й имаше светлинно табло с усмихнати шоугърли. Реклама на казино.
Дейвид се затича към колата, отвори рязко задната врата, скочи вътре и се извъртя, за да погледне през замъгленото задно стъкло към размазания от дъжда автомобилен поток. Зад тях не беше спряла друга кола.
— Към най-близкия полицейски участък! — извика той през плексигласовата междинна стена. — Давай! — И беше отхвърлен назад, когато таксито потегли толкова бързо, че поднесе и вратата се затръшна.
Обзе го въодушевление. Щеше да се измъкне. Никога не беше реагирал толкова светкавично. Но пък и никога не бяха стреляли по него.
Чак тогава видя пътника на предната седалка. Извърнат назад, той пъхаше гъвкава тръба през отвора за плащане в плексигласовата стена.
Тръбата съскаше.
15.
— Стига сме чакали — каза Лайл, след като проследяващото устройство на Уиър не беше променило положението си цели две минути — по-дълго, от каквото и да е забавяне заради светофар или трафик по това време на нощта.
Роз включи на скорост и излезе на пътя. Мокрите гуми забуксуваха за миг, после намериха опора и черният додж профуча през кръстовището на червен светофар — на пътя нямаше други коли. Пред тях замигаха оранжеви предупредителни светлини. „Рампата е затворена“ — съобщаваше знакът.
— Може в края на краищата да се е насочил към шосето.
Преди няколко километра проследяващото устройство беше променило посоката си и вече не се движеше по обичайния маршрут на Уиър към най-близкия „Макдоналдс“. После спря. Малкият или бе забелязал, че го следят, или имаше среща с някого. И двата сценария не допадаха на Лайл.
— Според мен се е прекачил.
— Аре бе.
Лайл съжали за присъщата на по-младите му колеги неспособност за водене на разговор. „Но когато си в Рим, прави като римляните…“
— Аха — отвърна той. — Гилдън не знаеше за нашето наблюдение. Ако искаше да направи нещо на малкия, имаше възможност още при склада. Значи го е качил във форда.
— Защо?
— За да го закара някъде, Роз.
Навлизаха в завоя на пътя, защитен от надлеза на шосето.
— Би трябвало да е отдясно, точно пред нас.
Към тях се носеше кола. Прекалено бързо за градско каране. Ниска и черна. Фаровете й се включиха, размити в дъжда.
— Номерът! — изсумтя Лайл.
Роз се вторачи напред, докато колата се приближаваше.
— Ел-Е-Д… по дяволите! Не успях да видя цифрите. — Тя повтори буквите и прибави: — Регистрацията е от Ню Джърси. Черно бентли „Континентал“. Яко.
Лайл видя джипа.
— Отбий.
Роз спря зад колата на Уиър. Лайл отвори вратата и слезе с изваден пистолет. Тя го последва от другата страна.
Беше влажно и започваше да захладнява, но миризмата на барут ясно се усещаше.
Лайл тръгна напред и забеляза, че сътрудничката му души въздуха. Тя извади фенерче от джоба на якето си, хвана го като нож и насочи лъча му към джипа.
— Вътре няма никого.
Лайл я видя да прикляка на коляно. Лъчът изскочи от отсрещната страна покрай гумите на колата.
— Отдолу също е чисто.
По автомобила нямаше дупки от куршуми, нито повреди от принудително изтласкване от пътя.
Лайл чу плясък на силиконови ръкавици. След миг Роз отвори предната лява врата.
— Ключовете са на таблото.
Хрумна му нещо.
— Запали мотора.