Звънеше!
Дейвид притисна джиесема към ухото си.
Не чу нищо.
Плъзгащата се врата зад него се отвори.
— Оставете го на седалката. Върнете се на мястото си.
Той се обърна и видя дългокос мъж с черно яке, опрял длан на касата на вратата. Буйната му брада беше с цвета на косата му: ръждивокафява и прошарена. Не беше по-висок от него, но много по-широкоплещест.
Непознатият пъхна ръка под якето си с очевидно намерение.
Дейвид пусна телефона и седна.
Чу вратата зад него да се затваря и погледна назад. Мъжът го нямаше.
После предната врата се отвори и в салона влезе жена. Млада, по дънки и светлозелена риза. Светла кожа. Дълга червена коса, завързана на опашка. Дланите й бяха превързани — и в едната държеше малък пистолет, насочен към него.
16.
Докато изучаваше Дейвид Уиър, Джес си припомняше уроците на Емил Греко по водене на разпит.
Колкото по-бързо изпълнеше тази задача за Семейството, толкова по-скоро можеше да предприеме самостоятелни действия. Може би дори да довърши онова, което се беше опитала да направи Флориан: да открие изгубената Тайна на Първите богове. Нямаше търпение да разговаря с Вилем и да научи какво знае той, но първо трябваше да се справи с поръчките на Сю-Лин.
— Кои сте вие бе, хора? Защо съм тук? — Дейвид Уиър изглеждаше по-скоро ядосан, отколкото уплашен.
Джес седна на безопасно разстояние от него и отпусна ръка върху ъгловатия тапициран подлакътник, така че нейният Р-3АТ да остане насочен към Уиър. Малкото оръжие тежеше около двеста и осемдесет грама заедно с пълнителя с шест патрона, но изстрелваше куршуми с кух връх и имаше значителен стопиращ ефект за големината си. Дом Ласал, семейният шеф на сигурността за това пътуване, беше настоял тя да го носи.
Дом я накара да обещае и че ще повали Уиър, преди да е направил и две крачки, ако опита някой номер. Куршумите с кух връх разкъсваха вътрешностите, вместо да пронижат тялото, затова нямаше защо да се безпокои, че ще пробие корпуса на принадлежащия на фондация „Макклеъри“ „Боинг“ 787.
— Защо се опитахте да наберете телефона за спешни случаи? — започна тя по изложения й от Емил сценарий.
— Хмм… за да повикам полицията на помощ?… — Въпросът й явно удиви Уиър.
— Не ви вярвам.
— Защо?
— Не вярвам, че искате да замесвате полицията в това.
— В какво да я замесвам?
— Вие ми кажете.
— Бъркате ме с някого.
— Не се ли казвате Дейвид Уиър?
— Да, обаче явно не съм оня Дейвид Уиър, когото търсите.
— Дейвид Майкъл Уиър. Роден в Лос Анджелис. Родителите ви са починали. Нямате братя и сестри. Номерът на социалната ви осигуровка е девет-едно-четири…
— Добре де, добре — прекъсна я той. — Хубаво, аз съм оня Дейвид Уиър. И какво? Защо съм тук?
— Искам да знам какво правите за Айрънуд.
— Защо? — Тя зърна проблясъка в очите му.
— Занимавате се с генетика. Какво правите за него?
— Ще ме пуснете ли, ако ви кажа?
— Ще направя нещо по-лошо, ако не ми кажете. — Джес изтегли затвора на пистолета си за по-голяма убедителност. Това оказа нужното въздействие.
— Давам му географски генетични клъстери за…
— Пояснете.
— Ами… това са група индивиди с обща генетична характеристика, родословието, на които може да се проследи до… други индивиди, живели в конкретен район.
— Така ли му помогнахте да открие храма в Асангаро?
— Нямам представа какво означава Асангаро и не знам за никакви храмове. Какво общо има това с мен?
— Асангаро е провинция.
— Къде?
— В Перу. — Джес видя проблясъка в очите му.
— В Андите ли? — Той се вторачи в нея. — Това е центърът на една от генетичните групи, които изолирах. Там ли се намира тоя ваш храм?
— Дадохте ли на Айрънуд други „клъстери“… за други места?
— Още два. Единият с център във Френска Полинезия, а…
— Атолът Хави ли?
— Възможно е. Не знам къде е това.
Джес стисна по-здраво пистолета. Ако не беше този човек, леля й можеше още да е жива.
— Намира се във Френска Полинезия. Вулканичен остров.
— Какво население има?
— Никакво. Гола скала.
— Съжалявам. Аз… клъстерите вършат работа само за определяне на общия район. Няма начин да посоча конкретен остров.