— А третият?
— Последният, който му дадох, беше за Индия.
— В кой район?
— На границата с Пакистан… хмм… Ганганагар. Струва ми се, че това е област в Индия.
— Знам какво е. — Ако този човек казваше истината — че неговите данни могат да посочат само общия район, — явно Айрънуд ги обработваше, за да открие конкретното място. А не Уиър.
— Знаете ли какво търси той?
Младежът се поколеба.
— Не точно.
— Не точно — повтори Джес. — Значи имате известна представа.
Уиър се намръщи.
— Глупаво е.
— Не и ако ви спаси живота.
— Добре де… добре… Той търсеше доказателства, че… че преди хиляди години… може би десетки хиляди… хората са се кръстосали с извънземни.
— С извънземни ли? — Джес беше чувала, че Айрънуд вярва в древни посещения на извънземни, но идеята за кръстосването бе нова.
— Попитахте ме и аз ви отговарям. Нещо като „Колесниците на боговете“ на Фон Деникен. Нали разбирате, високоразвити същества от друга планета дошли тук и ни помогнали да построим пирамидите.
Слаба вибрация до бедрото й прекъсна разговора. Тя се извъртя на седалката и вдигна телефона на Уиър. Дом беше изключил устройството, попречило на младежа да позвъни преди малко, и сега някой му се обаждаше. Тя прочете съобщението на дисплея.
— Кой е ГКП? — попита тя. — Айрънуд ли?
— Не. Това е… Главна контролираща програма. — Уиър сви рамене. — Тъпа шега. Това е моят компютър. В лабораторията ми.
Джес зачака по-подробно обяснение.
— Компютърът изпълнява дълга програма. Не може да е свършил толкова бързо, така че най-вероятно ми съобщава за положителен резултат.
— Компютърът ви ли открива географските клъстери?
— Да. Сравнява милиарди аминокиселинни секвенции. Нещо, което не можеше да се направи дори само преди пет години. Не и без суперкомпютър.
Джес вдигна джиесема.
— Това означава ли, че сте намерили нов клъстер?
— Не. Това сигурно ще стане най-рано след няколко седмици. Ако изобщо има други.
— Но досега сте открили три.
— Да.
— Има още девет. — Джес вече не се чудеше какво да прави с Уиър. Тя отвори един скрит капак на подлакътника си и натисна бутон, с който повика Дом Ласал.
— Откъде знаете?
Тя не му отговори. Разпитът беше приключил и тя бе взела решение, на каквото нямаше право. Стана от мястото си и прибра пистолета в кобура на кръста си. Вече нямаше да действа, както искаше Емил. Или Сю-Лин.
Тя беше пазителка. Щеше да го направи по свой начин.
17.
В цял Ню Джърси имаше само осемнайсет бентлита от модела, който Роз Марано беше зърнала в дъжда, и само едно от тях имаше буквите ЛЕД в регистрационния си номер.
— Собственикът се казва Мордекай Диего Родригес — прочете тя от екрана на поставения зад волана на доджа лаптоп. Още чакаха под надлеза. Мечтаейки си за кафе, Лайл седеше до нея и наблюдаваше следователите от щатската полиция, които качваха джипа на Уиър на автовоз.
— Шейсет и две годишен — продължи младата му сътрудничка. — Професия — „консултант“.
— На похитители ли? — пошегува се Лайл. — Страхотна работа, ако успееш да се вредиш.
Роз се намръщи и затрака на клавиатурата.
— Инвестиционен консултант. Това е интересно…
— Не и в последно време.
— Консултантската дейност, с която се занимава. Изкуство, редки книги, антики.
— Евентуална връзка с Гилдън?
— Да. Имаме си работа с банда зли книжари.
— Адресът, Роз?
Отново тракане на клавиатурата.
— В Мейс Ландинг е. Точно до Атлантик Сити. — Тя го погледна обнадеждено. — Бихме могли да потропаме на вратата му до половин час. Да видим къде е бил тая нощ.
От изчезването на Уиър беше изтекъл час и половина. Черното бентли и червеникавокафявият форд „Краун Виктория“ на Винс Гилдън бяха обявени за издирване, ала двете коли сякаш се бяха изпарили заедно с жертвата. При тези обстоятелства Лайл се съмняваше, че господин Родригес ще си е вкъщи.
— Накарай щатската полиция да заварди дома му.
— Не искаш ли да разговаряш с него?
— Колите, които са участвали в тая работа, изчезнаха прекалено бързо. Трябва да са някъде наблизо.