- Най-после те изпреварихме, Мерит.
Той не отговори - проверяваше здравината на жълтото найлоново въже, с което ръцете му бяха завързани зад гърба му, и се озърташе за двамата водолази, които го бяха пленили.
Забеляза ги на кърмата на техния катамаран. Той беше със свити платна и белият му корпус сияеше на лазурния фон на вълните. Петнайсетметровият съд спокойно можеше да се управлява от тричленен екипаж, тъй че освен тях и Макклейри най-вероятно нямаше други. Шансовете му не бяха малки.
В рубката на яхтата зърна стоящия на руля Краузе, който го гледаше с неприкрита омраза.
Мерит вдигна очи към своята похитителка.
- Използвала си вътрешна информация. Краузе.
Флориан Макклейри изведнъж доби изтощен вид и седна на страничната пейка на азимута, като се опря с една ръка, въпреки че нямаше силно вълнение.
- Кажи ми ти какво си използвал, за да откриеш това място.
Мерит реши да заложи на предимството си.
- Не си знаела, че обектът е тук. Проследила си ме.
Едва забележимият проблясък в светлозелените ѝ очи потвърди предположението му.
Каквото и да възнамеряваше да му каже, Макклейри явно промени намерението си. Приклекна на палубата, бръкна в хладилната чанта и внимателно извади големия колкото футболна топка артефакт.
Приличаше на онзи от Андите - отвори покриваха цялата му повърхност, освен единствената равна, полирана страна. Доколкото Мерит виждаше, изображението беше същото. Благоговейното отношение на Макклейри показваше, че предметът има някакво особено значение за нея.
- Трябва да знам - заяви тя. - Имаш ли представа какво е това?
Мерит имаше известна представа какво означава предметът за неговия работодател, но от разкриването на тази информация нямаше да спечели нищо. Затова демонстративно се зае да разглежда находката, като се питаше дали жената ще сподели нещо с него. Докато разговаряха, все още имаше шанс.
- Това е метеорит. От никел и желязо. Казаха ми, че повечето такива се образували в звезда точно преди да избухне. Паднал е на Земята много отдавна. Някой го е намерил, разрязал го е горе-долу наполовина, полирал е отрязаната страна и го е украсил.
- Това не е украса. А карта. На Слънчевата система. - Макклейри леко проследи с пръсти почти невидимите линии по гладката метална повърхност. - По границата - този пояс от звезди след това Слънцето - тук в центъра. Около него обикалят шест планети. Меркурий. Венера. Земята с нейната луна. После Марс, Юпитер с четирите си най-големи луни и Сатурн с пръстените. Това говори ли ти нещо?
Мерит промени темата.
- Какво следва сега?
Краузе продължаваше да стои на руля. Мерит лесно можеше да отгатне какво според него трябва да последва. Убитият Рено още беше по неопрен. Бяха му свалили бутилката, но баластната жилетка се очертаваше под платнището. Това вероятно означаваше, че останалата част от екипировката му също си е на мястото.
Макклейри обаче още не беше завършила разпита. Тя държеше метеорита така внимателно, сякаш беше новородено.
- Знаеш ли кога е направена тази карта?
Той поклати глава. Потта пареше очите му. Следобедът преваляше и мостикът не му осигуряваше никаква сянка.
- Преди девет хиляди години - каза жената. Струваше му се, че вече го е чувал, но това бяха само цифри, които не му говореха нищо.
- Преди девет хиляди години - тихо повтори Макклейри. - Когато според историците нашите предци тъкмо започвали да се установяват в селища и да се учат на земеделие. - Тя се загледа в метеорита. - Хелиоцентричната слънчева система от тази карта - тоест, със Слънцето в средата - за пръв път се появява в древните текстове чак при Аристарх Самоски през двеста и седемдесета година преди Христа. Почти седем хиляди години след създаването на това тук. И даже тогава идеята не била възприета широко, докато хиляда и седемстотин години по-късно Коперник не я възродил. А четирите големи луни на Юпитер и пръстените на Сатурн не се виждат с просто око. Няма ги в астрономическите извори, преди през хиляда и шестстотната година Галилей да запише собствените си наблюдения с първия си телескоп. Е, как е възможно съществуването на такава карта?
Макклейри говореше сякаш на себе си, сякаш не се намираше на бавно поклащаща се яхта под изгарящо слънце насред открито море.
- Може ли да се преместя на сянка? - попита Мерит. Опита се да прозвучи немощно и незаплашително.