- Само един ли? Усъвършенствам се.
- Ние открихме подземните структури с помощта на ГСРСА. Пратихме информацията на Айрънуд. Две денонощия по-късно и аржентинците знаят за това. Как е възможно?
- Намекваш, че Айрънуд им е продал информацията?
- По-вероятно е, отколкото да смятаме, че аржентинците подслушват разговорите ни с него.
- Добре. Ето какво ще направим - предложи Роз. - Ще се обадим на Айрънуд и ще му кажем каквото ми каза ти: че след пет дни неговата отдавна изгубена извънземна база ще стане полигон на аржентинските военновъздушни сили.
- И какво ще ни донесе това?
- Доколкото го познавам, ще изперка.
- А ако не изперка?
- Тогава няма да му пука. Което означава, че сме измамени. Което означава, че наистина е продал информацията на лошите. Което означава, че помилването му е за отвличане на вниманието. Което пък означава, че трябва да идем във Вануату и лично да му закопчаем белезниците. Логично, нали?
Лайл знаеше, че ненапразно работи с нея.
- Ще му позвъня - каза той.
50
Малкото нощни светлини на Порт Вила донякъде приглушаваха сиянието на звездите в небето, но го усилваха долу, хвърляйки искрящи отражения в бавно надигащите се и спускащи се тъмни води на пристанището.
Дейвид завари Джес на верандата. Беше се опряла на дебелия дървен парапет, загледана в кривото морско огледало или може би в нищо. Не я беше виждал, откакто се беше скарала с Айрънуд.
При приближаването му раменете ѝ се изправиха и той разбра, че го е чула. Облегна се на парапета до нея с гръб към пристанището.
- Обадих се в Кеймбридж - каза тя.
- За анализите ли? - Бяха им съобщили, че първият опит за секвениране на неговата ДНК е излязъл неуспешен. Дейвид се досещаше защо лаборантите са казали така. И той си беше помислил същото първия път.
- За предварителните резултати.
- И? — Почти бе забравил за пробите, които бяха пратили от Корнуол. Каквито и да бяха резултатите, не можеше да използва информацията, за да се спаси. Нямаше време.
- В твоите гени има аномалии. В моите няма. Сега искат да секвенират целия ти геном.
Е, ясно. Не бяха „братовчеди". Поне тя беше в безопасност. Нямаше да се наложи и да ѝ обяснява до какво водят тези аномалии.
Гласът ѝ обаче издаваше нещо повече от разочарование. След миг се досети защо.
- Знам, мислиш си, че аз съм Макклеъри, а ти не си.
Тя продължаваше да стои с гръб към него.
- Ти намери нашите храмове, откривайки аномалии като своите при други хора.
Може и да не беше в състояние да спаси себе си, но още можеше да спаси нея.
- Чувала ли си за „генетичен дрейф"?
Не бе чувала.
- Причина за това явление е разпределянето на гените между поколенията. - Дейвид се обърна към пристанището. - Знаеш, че гените на детето са петдесетпроцентова комбинация от гените на родителите, нали така? Е, много хора си мислят, че внуците носят по двайсет и пет процента от гените на дядото и бабата, обаче не е точно така. Ако внучето е момче, има вероятност едната баба да няма никакъв генетичен принос. Ако детето е момиче, единият от дядовците може да е изключен от веригата на унаследяване. И след три-четири поколения човек пак може да успее ясно да проследи връзката си със свой недалечен прародител, да речем прапрапрабаба или дядо, обаче заради генетичния дрейф може и да няма абсолютно никаква генетична връзка.
Не виждаше лицето ѝ, беше скрито от косата.
- Генетичният дрейф се наблюдава непрекъснато, Джес. Всъщност сигурно той е двигателят, който ускорява еволюцията и води до бърза поява на нови видове, когато малки популации са изолирани.
- Значи аз съм Макклеъри само по име. Не генетично.
- Помисли за това от друга гледна точка. Генетиката е само начинът, по който са изградени телата ни. Нашата идентичност се определя от имената ни. От културата ни. От възгледите и традициите ни. - Дейвид установи, че тази част от аргументацията му е необичайна за него. Семейството никога не го беше привличало. Нито приятелите. Никога не си бе помислял, че културата, възгледите или традициите определят неговата идентичност.
- Ти пак си Макклеъри. Пак си пазителка. И само след няколко седмици ще разкриеш загадката на Обещанието. Нали в Австралия им обеща да направиш всичко възможно.
- Ето, правя го. Работя с чудовището, което открадна нашето наследство и уби една от нас.
Дейвид прие тези думи като последно отражение на вътрешната ѝ борба.
- Знаеш, че нещата не са черно-бели, както ги представяш.
- Може да не е натиснал спусъка, но е дал нареждането, съзнателно или не. За леля ми няма голяма разлика.
„Нито за мен - помисли си Дейвид и си пое дъх. - Край на тайните." Щом Джес можеше да приеме истината, можеше и той. Щеше да ѝ разкаже всичко за своите генетични аномалии и за смъртната присъда, която му бяха издали те. Кой знае? Фактът, че тя не споделяше неговите смъртоносни маркери, навярно щеше да я накара да се почувства по-добре. Навярно и двамата щяха да се почувстват по-добре, след като се разтовареха от бремето на тайните.