Тел ’Чон се надяваше да го убеди с аргумента за по-точно предвиждане на бурите. Кой можеше да оспори тази необходимост? Явно имаше друга причина за упоритостта на Ганеш.
- Златни майсторе, аз също съм на мнение, че бурите са по-силни. Освен това картите на Пътешествениците показват, че релефът се променя. И...
- Стига! - Ганеш подчерта нареждането си с рязко почукване на пръчицата от слонова кост. - Можеш да си вървиш.
Тел ’Чон не знаеше какво друго да направи, освен да го удари на молба.
- Моля те, златни майсторе. През последната година изгубихме прекалено много кораби.
- Винаги се губят кораби. Корабостроителниците ще ни дадат нови.
- С какво? Всеки кораб, изгубен на връщане от Никенк, означава загуба на товар. На гориво. На храна. Какво ще се случи, ако изгубим толкова много кораби, че народът на Карт започне да гладува? Или дамръзне?
- Няма да се случи. Можеш да си вървиш.
- Но се е случило с Пътешествениците!
Тъмното лице на Ганеш се сгърчи от гняв, рядко изражение за един кай.
- Би трябвало да знаеш, че съдбата на Пътешествениците не е доказан факт.
Тел ’Чон също негодуваше.
- Съдбата им е отразена в техните книги. Прочети ги. Там има само карти и наблюдения. Няма никакви свидетелства, че са се разселили другаде, освен на тези брегове. Плавали са по целия свят, но като морски птици, следващи сезоните, винаги са се връщали на това място. Никога не са си създали друг дом. Построили са тази великолепна библиотека на своето знание. Ала не са го използвали! И когато тази земя се е променила, те са изчезнали!
Ганеш се приближи от централната маса, хвана с трепереща ръка яката на туниката му и я дръпна надолу, разкъсвайки пурпурната му дреха на учен.
- Свършихме. Върви си и повече не се връщай тук.
Тел ’Чон се смая. Никога повече да не види тази зала?! Никога да не прочете друга книга? Никога да не узнае тайната, скрита зад платната на стените?
- Няма да си тръгна. - Не можеше да се откаже от търсенето на знание.
Ганеш го удари през лицето с пръчицата от слонова кост.
Младият учен се олюля от изумление и болка.
- Недей, майсторе!
Майсторът пак го удари. И още веднъж. Докато Тел ’Чон не издържа и отговори на ударите, блъскайки немощния учен със силата и гнева на младостта си.
Ганеш отхвърча назад, падна и ударът на черепа му в каменния под отекна като гръмотевица в голямата Зала.
Паникьосан, Тел ’Чон приклекна до него, но вече беше късно. Очите на Ганеш, гледаха, без да виждат, зениците му бяха разширени и кръвта течеше от раната на скалпа му само заради гравитацията — нямаше признаци за пулс.
Тел ’Чон се изправи. Нямаше да спечели нищо, като съобщи за случилото се. Отиде спокойно при лавиците и намери книгата, изброяваща плаванията на Пътешествениците от Белия остров до близките колонии през Бурното море.
Щеше да я занесе на колегите си в Никенк. Това бяха доказателствата, които им трябваха, за да изпълнят плановете си.
Спря на прага и погледна назад към тячото. Зачуди се каква ще е тяхната съдба - съдбата на онези, които отхвърляха доказаните факти за промяната и не се готвеха за нея. Имаше учени, които по-скоро щяха да умрат със старите си книги, отколкото да приемат предизвикателството и да напишат нови.
И после напусна Залата на Пътешествениците, за да не се завърне никога там. И нямаше как да узнае, че идните векове ще докажат правотата му.
51
Шумът беше оглушителен. Огромният товарен отсек на транспортния самолет С-17 „Глоубмастър" представляваше тъпан колкото баскетболно игрище, постоянно удрян от четири ревящи двигателя, носещи го в небето над Антарктида.
По-малко от час след началото на полета Дейвид си направи тампони от тоалетна хартия и ги натъпка в ушите си. Помогна, но не достатъчно.
Опита се да се отпусне на седалката. Затвори очи и почти успя да се изолира от околния свят. Но спускащата се от стената брезентова седалка сякаш усилваше грохота на двигателите и стряскащият екот от маневрирането за зареждане във въздуха го изтръгна от дрямката с прилив на адреналин, който окончателно го разсъни.
Командосите обаче явно можеха да спят навсякъде, дори върху завитата с найлон палета с провизии в отсрещния край на отсека. Някои хъркаха. Не и Джес, тя седеше от отсрещната страна на подобна сгъваема седалка и спеше. Дейвид ѝ завидя.
Шест часа след началото на полета от международното летище Крайстчърч в Нова Зеландия, Джак Лайл спусна седалката до неговата. Подобно на другите пътници - включително Дейвид, дванайсетте командоси, Айрънуд, Джес и агент Марано, - той носеше бяла подплатена канадка и подплатен панталон в същия цвят. Когато дойдеше моментът за слизане, щяха да прибавят към облеклото и екипировката си още петнайсетина неща, но засега канадката и панталонът бяха достатъчни, за да им е топло в товарния отсек. Дори прекалено топло. Канадката на Лайл беше разкопчана.