Той се заслуша в съобщенията по радиостанцията. Шестима от двайсетте му бойци бяха невредими. Ако се съдеше по немощните викове и молби, трима-четирима бяха тежко ранени. По-важно беше отсъствието на вражески действия, въпреки че по негови сметки не бяха убити всичките седемнайсет души, които бе преброил по време на скока.
След като нареди на шестимата оцелели да заемат позиции около кратера, Мерит се спусна в отвора с въже, без да ги изчака, стигна до купчината камъни на дъното и като щадеше глезена си, се запързаля по тях. докато се озова на пода на коридор, настлан с квадратни каменни плочи.
Там спря, за да свикнат очите му със сумрака.
Макар и да не беше точно като онези в Корнуол и Южния Пасифик, проходът много приличаше на тях.
Мерит си свали качулката и каската, смъкна ски маската и разкопча канадката си. Тук не духаше вятър и бе по-топло, а му предстоеше да измине значително разстояние. Онази Родригес му бе обещала по един милион долара за всеки донесен артефакт от кръглата маса. Като се прибавеше и изражението на Айрънуд, когато усетеше ножа да прониква в гърдите му, денят определено се очертаваше страхотен.
Едва направи първата крачка, когато чу някъде напред глухия тътен на експлозия.
Каквото и да бе скрито там долу, не го търсеше единствено той.
Възнамеряваше обаче да е единственият, който ще го вземе.
Джесика Бронуин Рут Теймар Елизабет Мириам Ан, рожба на Макклеъри, пазителка на Бостън и Рода Макклейри, се намираше на място, невиждано от никой друг от нейното семейство.
Раменете ѝ натежаха от бремето на вековете и отговорността. Тя инстинктивно притисна облечената си в ръкавица длан към гърдите си, после си спомни, че е подарила кръста си на Дейвид.
Изправен до нея, той шумно издиша и топлият му дъх погали бузата ѝ. Освободи се от примката на въжето, по което се беше спуснал, и Джес се изненада от изтощения му вид.
- Мислиш ли, че е това? - попита той и смъкна ципа на канадката си, после си свали качулката и каската. Тук беше малко по-топло.
Раниците, екипировката и радиостанцията на командосите паднаха на пода точно зад тях, хвърлени от двамата агенти от БСР След това бавно спуснаха и Айрънуд.
- Не знам - призна тя и вдигна разпечатката, осветявайки я с фенерчето си. - Това кръгло помещение прилича на Небесна зала. По-голямо е, но е единствената кръгла структура на тази дълбочина.
- Тогава да започнем оттам, а?
- Ще започнем оттам! - изкънтя в затвореното пространство гласът на Айрънуд. Лайл и Марано се спуснаха по въжета зад него. - Според вас откога сред тия стени не са отеквали гласове?
- Човешки гласове ли? - попита Марано. Тя и Лайл затрупваха раниците с черен чакъл и едри камъни. - Или каквито и да е?
Айрънуд насочи показалец към нея и дръпна въображаем спусък.
- Ще видим, млада госпожице.
Лайл впери очи в часовника си.
- Бомбардировките ще започнат след четири часа и половина. Дотогава трябва да сме се отдалечили поне на няколко километра.
Джес отново разгледа разпечатката.
- Няма да имаме достатъчно време да видим всичко.
- Тогава да не се мотаем тук - подкани ги Айрънуд. — Да вървим.
Тръгнаха по коридора, като внимателно заобикаляха срутилите се отгоре камъни и скали. На някои места липсваха плочи от пода и когато насочиха лъчите на фенерчетата си в първия отвор, видяха друг коридор под техния. Понеже не знаеха какви подпори носят пода, те започнаха да се придвижват по-предпазливо, като проверяваха съмнителните камъни, за да се убедят, че са стабилни.
После стигнаха до първия стенопис.
Айрънуд плесна с ръце. Всички го осветиха с фенерчетата си и парата от дъха им образува облак, през който се взираха в неизвестно време, в неизвестен народ.
Бяха паднали части от мазилката, но това не правеше дългата около шест метра сцена по-малко изумителна. Тя изобразяваше пристанище и тъмнозелено море, с тъмни върхове, увенчани със сняг. Между морето и небето имаше кейове и сгради, някои на по два-три етажа. На високи стълбове се вееха знамена, повечето пурпурни, тук-там бели. Най-забележителният елемент на стенописа пред тях бяха корабите - ъгловати, с висок нос и кърма, с по два реда гребла, поне по четирийсет на всеки ред.
- Вижте ги само - дивеше се Айрънуд. - Това не са каботажни съдове. Плавали са по океаните.
- По какво съдите? - попита Дейвид.
- По формата на корпусите. Вълните в Пролива на Дрейк между Антарктида и Южна Америка са толкова големи, че могат да строшат на две даже голям кораб. Затова корпусите трябва да са конструирани като мостове - да издържат тежестта им, ако единият или другият им край изведнъж се окаже във въздуха. - Милиардерът кимна с възхищение. - Бивало си ги е тия хора.