Суша.
Тази мимолетна гледка им даде надежда, докато плаваха по вълните в нощта.
Вятърът проникваше през втвърдените от солените пръски кожи, които носеха, и седемнайсетимата се притискаха един към друг, за да запазят и малкото им останала телесна топлина.
Бяха изяли последната риба преди седем дни. От три бяха празни и кратунките с вода от последния ледопад. Яснооките морски птици, които се носеха във въздуха толкова бавно и толкова мъчително близо, почти докосвайки морската повърхност с върховете на крилете си, никога не влизаха в обсега им.
Пътниците се бореха с почти непреодолимото желание да загризат връзките от жили и кожи, които задържаха конструкцията от напоен със смола бамбук и преплетени лиани. Когато слънцето отново се отскубна от морето, топлината му усетиха само шестнайсетте, които бяха останали живи.
Никой не беше забелязал Каменоделеца да пада от сала. Дори да бе извикал от отчаяние ичи облекчение, никой не го беше чул. Всички там му бяха роднини, но никой не тъгува за него. Смъртта бе в реда на нещата.
Сега най-млада беше Плетачката. Четиринайсетгодишна. И двете ѝ деца бяха изгубени през първите дни, след като бурята отнесе сала от родното крайбрежие. На четвъртия ден една вълна помете момчето ѝ и то така и не изплува на повърхността. На шестия ден дъщеричката ѝ, която още нямаше годинка, не се събуди. По-рано черната ѝ кожа имаше пепеляв цвят. Младата майка държа момиченцето до себе си още два дни, преди Палещия да спусне скованото телце в зелените дълбини.
Но всички други на сала също ѝ бяха роднини и сега заради тях Плетачката напрегна младите си очи в бавно разнасящата се мъгла на утрото. Белотата се уголемяваше и приближаваше. Капризният вятър, който ги беше отнесъл от един бряг, сега ги водеше при друг.
Застанал до нея, Резача, най-старият, почти двайсетгодишен, стоически криеше страховете си. Той се беше изкачвал на планините в родината и знаеше какво означава бялото. Слизането им върху лед и сняг нямаше да им донесе нищо по-добро от открития океан. И двете алтернативи щяха да приключат със смърт до няколко дни.
С напредването на утрото вятърът се усили и в ослепително синьото небе нахлуха гъсти, вълнуващи се облаци, носещи дъжд над новия бряг.
Плетачната с усилие отдели напуканите си, сковани ръце от палмовото въже, с което беше завързана, и като се бореше с изнемогата, нестабилно се изправи на крака. Другите наоколо държаха ходилата ѝ върху хлъзгавия бамбук, за да може да погледне малко по-на-далече, когато салът се издигне върху гребена на следващата вълна.
Тя разпери ръце за равновесие, ахвайки, когато салът потъна между две вълни, после рязко се наклони напред, докато се издигаха към следващия гребен. Там, от върха му, макар и само за миг, зърна нещо, което не беше бяло.
Имаше и зелено, спускаше се от далечните планини към приближаващия се бряг.
Резача изслуша Плетачката, която трябваше да крещи, за да надвит рева на вятъра и водата, после с помощта на другите се изправи до нея, за да се убеди сам.
Тя не се лъжеше. Пред тях имаше не само лед и салът бързо се приближаваше.
След още часове, когато двайсет и вторият ден от пътуването свършваше, разбиващите се в назъбените черни скали бесни вълни отново ги заляха с пяна и пръски. Нататък се виждаше полумесец от гъсти дървета, обграждащ широки пространства с вълнуваща се трева.
Зеленина.
Салът издържа почти до края.
Сто метра преди да достигнат черния скалист бряг, единият му ъгъл се закачи за стърчаща на повърхността скала. Връзките поддадоха и бамбуковите плавници под задната половина се разкъсаха и разхвърчаха като риби, скачащи във въздуха.
Плетачката и останалите побързаха да изпълзят в другия край, ала Ловеца и още двама бяха отнесени. Преди да успеят да направят нещо, върху клатещия се сал се стовари нова вълна и го разби окончателно.
Онзи ден до черния бряг стигнаха дванайсетима. Пълзящи, кашлящи, целите в рани, смъдящи от солта. Дванайсет от двайсет и трима.
Палещия и други двама не спряха, а обиколиха скалите, събраха дърва, намериха суровините на своя занаят, необходимото, за да оцелеят.