- Нима в Ешай няма такива деца? - учуди се Хамилкир.
- Имаше - отвърна гребецът.
Хамилкир забеляза уплахата на наложницата си от миналото време, което използва Торирам.
- Къде са отишли? - попита Бригид. Тя плъзна длан в неговата и я стисна. Колкото и загадъчен да му се струваше този жест, Хамилкир вече знаеше, че акуилите извличат утеха от него.
- Те не бяха кай - заяви Рутем. - Не бяха акуили. Къде биха могли да идат? Никой не би ги приел.
Хамилкир стисна ръката на наложницата си, както го беше научила.
- Ние ги приемаме.
- Ние също ги приемахме, докато не започнаха нападенията - отговори Рутем.
- Вече ти казах, тук няма война - отсече Хамилкир.
- Винаги има война.
Той отказа да приеме твърдението ѝ.
- Два вълка в клетка - обади се Торирам. - Може да остане само един. И затова накрая остава само един.
- Ние не сме зверове.
- Не сме — съгласи се Рутем и стрелна с поглед Бригид. — Обаче те са.
Сълзи потекоха по бузите на наложницата, сега изгубили бледността си и покрити с червени петна. Хамилкир беше с нея достатъчно време, за да знае, че сълзите не се дължат на физическа болка - някаква мисъл ѝ причиняваше невидима вътрешна мъка.
Той отговори по-остро, отколкото възнамеряваше.
- Това не е доказан факт.
Нито един от двамата гости не реагира на неговата обида.
- Понякога ми се струва, че тъкмо акуилите са онова, за което са ни предупреждавали Пътешествениците - рече Рутем.
- Предупреждавани са ни за океана.
Пътеводителката посочи бременната акуила.
- За кой по-точно? За океана от вода ли? Или за океана от плът? И двата могат да ни погълнат.
- Освен ако не вземем мерки срещу тях - прибави Торирам.
Хамилкир се изправи. Този разговор му беше неприятен.
- Няма да взема никакви мерки срещу народа на дъба.
- Някой трябва да го направи - настоя Рутем. - Иначе Пътешествениците пак ще се окажат прави. Първо за участта на нашата родина, а сега за собствената ни съдба.
6
- Кажете ми, че ще арестувате Дейвид Уиър.
Джак Лайл отговори с весело изсумтяване. Дванайсет години във военновъздушните сили и още шестнайсет като агент в Бюрото за специални разследвания на ВВС - познаваше хората от типа на полковник Мириам Ковински. Само един детайл да не си е на мястото, само една липсваща запетайка, и тя е готова да изсипе гнева Божи върху главата на виновния нещастен глупак. Качество, на което той можеше да се възхищава, но не и да му подражава.
- Впоследствие - отвърна Лайл.
Сякаш за да не се изпусне да каже нещо, за което по-късно ще съжалява, тя насочи вниманието си към специалистката, работеща с компютъра на Дейвид Уиър. Беше понеделник полунощ и лабораторията пустееше.
- Той крадеше информация от Министерството на отбраната - заяви полковникът.
- Разбирам.
- Установихме го още първия ден, когато се опита да прикрие следите си.
- Системата за сигурност на вашата лаборатория е изключителна, полковник.
- Тогава защо със случая не се занимава Отделът за криминални разследвания на въоръжените сили?
- Защото по лична заповед на генерал Капуци със случая се занимава Бюрото за специални разследвания на ВВС.
Ковински изпъна гръб при неговото не особено деликатно напомняне, че той, някакъв си цивилен агент от военновъздушните сили, има власт над нея, действащ полковник.
- Готово - обади се специалистката, преди Ковински да успее отново да възрази.
Казваше се Роз Марано, прелестно луничава, с къса кестенява коса и подобно на повечето агенти в отдела на Лайл, наглед не повече от четиринайсетгодишна. Някъде към петдесетте той беше започнал да забелязва, че всички, с които работи, все повече младеят.
Роз, която всъщност беше на двайсет и девет, се отпусна на облегалката и изпука кокалчетата на пръстите си.
- Прехвърлих на диска информацията от защитените файлове. - Тя се завъртя и невинно погледна шефа си. - На английски ли я искаш?
Лайл поклати глава. Преди два месеца, когато това разследване го отведе при Уиър, Роз скришом пусна в лабораторната мрежа програма, която записваше всяко негово натискане на клавиш, и винаги щом изтриеше файл, тя го копираше на място, където не може да го намери. Лайл нямаше нужда да знае повече. В неговия живот машините, които изискваха нещо повече от включване и изключване, рядко се задържаха достатъчно дълго, за да му станат добри приятели.