- Работили ли сте тук с неандерталска ДНК? - попита Лайл.
- Много би ми се искало, но не сме.
- Уиър може да е внесъл проба, без да каже на никого.
- Няма как да вземеш ДНК от устната лигавица на неандерталец. Дори само извличането ѝ от парче кост на двайсет и девет хиляди години е много бавна процедура. Вероятността за контаминация е...
Лайл не се интересуваше от нищо друго, освен от разследването.
- Тая ДНК неандерталска ли е, полковник?
Отговорът на Ковински беше всичко друго, но не и успокоителен.
- Не съм абсолютно сигурна от какъв вид е, но категорично не е на човек. Близък е, но... не е. - Тя се наведе и натисна още няколко клавиша. - Името на военнослужещия би трябвало да е... Хмм. - Изправи се със стиснати устни. - Няма име.
Безпокойството ѝ определено не му хареса.
- Това важно ли е?
- Като оставим настрани въпроса защо Уиър ме излъга за произхода на пробата, това наистина е важно, защото за да го направи, е заобиколил всичките ни правила за събиране на проби и за запазване тайната на личните данни. Това е сериозно нарушение на работните ни стандарти.
- Защо го е направил? Защо някой изобщо би го направил?
Ковински дълго го гледа, явно водейки някакъв вътрешен дебат.
- По-добре аз да ви попитам нещо.
Лайл въздъхна. Нощта не се очертаваше особено приятна.
- Защо военновъздушните сили се интересуват толкова от някакъв незначителен случай на шпионаж, свързан с нечовешка ДНК? - Преди Лайл да отговори, полковникът съвсем сериозно продължи: - Сещам се за няколко причини, но не ми харесват. И ми се струва, че обектът на вашето разследване е много над моето равнище на достъп до класифицирана информация. Много над него.
Последвалата тишина го изпълни с облекчение. Позволяваше му да се съсредоточи, докато преценяваше следващия си ход. „Силата е в численото превъзходство", реши накрая.
- Полковник, виждам, че имам нужда от специалист по генетика. Вместо да застрашавам оперативната сигурност на това следствие, като се обърна към трета страна, склонен съм да ви помоля да се включите в моята следствена група като консултант.
Ковински още по-силно стисна устни.
- Първо трябва да уговорим някои неща. Няма да допусна да бъде опетнена репутацията на лабораторията, като бъде включена в проучване, което може да се определи като несериозно, спекулативно или... смехотворно.
- Съгласен. Приемате ли?
- Имате ли право да ми разрешите нужния достъп до информация?
- Имам.
- Тогава приемам. А сега ми обяснете какво става, по дяволите?
- Какво знаете за Холдън Стенис Айрънуд?
Лайл с удоволствие видя, че неочакваният въпрос я свари неподготвена.
- Богат. Много богат. Прям. Знам, че са го показвали по новините във връзка с разследване на дейността му. Нещо, свързано с купуване на вестници и телевизионни канали. А, и строи частна ракета за туристически... — Тя млъкна. Явно най-после се бе сетила за онова, с което не желаеше да се замесва. - Вярва в летящи чинии.
- Абсолютно — потвърди Роз, с което не му помогна особено много.
Ковински посочи екрана. Беше се изгърбила леко.
- Това ли било? Извънземна ДНК?!
- Не - отвърна Лайл успокоително. - Айрънуд е главният обект на това следствие, но то няма нищо общо с неговите... да ги наречем хобита.
- Щом това не е нито извънземна, нито човешка ДНК, каква е тогава? - попита Ковински. - И каква е връзката ѝ с Дейвид Уиър?
- Логични въпроси - отвърна той. - Точно за тях се нуждаем от вашата помощ.
7
Айрънуд каза нещо, но вниманието на Мерит беше насочено другаде. Гледаше светлините на лосанджелиските небостъргачи, сияещи на тъмнооранжевия фон на помръкващото небе, ала мислено си представяше искрящите на слънцето води на Южния Пасифик. С лекота пореше това топло тюркоазено море, а от всички страни се плъзгаха акули, безшумно, без усилие. Допреди пет дни се намираше тъкмо там. Там искаше да се намира и сега, но седеше в салона на частния панорамен вагон, а думите на Айрънуд се сливаха с ритмичното тракане на стоманени колела по стоманени релси и нарушаваха покоя му.
Той се извърна от прозореца.
- Извинявам се. Какъв дар?
Облечен с ленен панталон и скъпа копринена хавайка, милиардерът държеше полинезийския метеорит, който Мерит му беше донесъл.
- Дар от номо - доволно произнесе той странното име и вдигна метеорита към светлината, сякаш бе фин кристал, а не осемкилограмова буца метал.