Такава беше природата на кръвното унаследяване. Следващият застъпваше едва когато умре предишният.
На тъмносиния стъклен небостъргач нямаше никакъв знак. Онези, които имаха работа с фондацията „Макклеъри", знаеха къде се помещава тя. Онези, които нямаха, нямаше и защо да знаят.
Преподаватели, учени и дори правителства по света обаче знаеха за фондацията „Макклеъри" и за нейната дейност: в Италия - компютърните томографии и виртуалните реконструкции на овъглени свитъци от Херкулан, толкова крехки, че не можеха да се развият; в Гватемала - деликатното стабилизиране на маянски фрески в руини, пръснати дълбоко в непроходимите джунгли; в Южна Африка, Ню Мексико и на Балканите, програми за документиране на древни езици, преди да умре и последният, който говори на тях.
Фондацията финансираше исторически проучвания и реставрационни проекти на всички континенти, освен в Антарктида, и го правеше от векове. Беше толкова прочута с тази си дейност, че изследователите рядко се питаха откъде идват средствата ѝ, нито се замисляха кои са били първите Макклеъри, чието име носеше. За повечето историци, етнолози и археолози, които разчитаха на нейните пари, Фондацията винаги беше съществувала, винаги се бе стремила да съхрани и защити познанието за миналото на човечеството. И бяха прави.
За разлика от която и да е друга човешка институция на Земята, фондацията „Макклеъри" наистина беше съществувала винаги.
Винаги.
Лимузината спря в един добре защитен вътрешен двор и Джес изчака въоръжения шофьор да ѝ отвори вратата. Слезе и погледна към покрива, макар да знаеше какво ще види там: снайперисти, заели позиции. Поредният признак за това до каква степен се е променил животът ѝ. Вече никога нямаше да е съвсем сама.
Насочи се право към масивната стъклена врата, която водеше към централното фоайе. Нямаше смисъл да се чуди как Семейството ще се справи с атаката срещу нея в тундрата, с убитите, ранения Къртс, взривения хеликоптер и внезапното ѝ заминаване от обекта на Халдрон. Просто знаеше, че ще се справят.
Бялата зала, и без това рядко оживена, сега напълно пустееше. Джес чу входната врата да се заключва зад нея и видя охранителните камери, които автоматично я следяха. Продължи към единствения отвор между фоайето и редицата асансьори: металдетекторен портал.
От другата, сигурната страна чакаше мъж - стар и немощен. Изтърканата яка на скъпата му, шита по поръчка бяла риза беше прекалено голяма за съсухрената му шия. Носеше очила с черни рамки и дебели стъкла.
Джес мина през детектора и старецът почтително сведе глава.
- Джесика. - Говореше с чисто немски акцент, а не с меката смесица между немски и уникалния цюрихски диалект. Под рядката му бяла коса прозираше покритият със старчески петна скалп. - Радвам се, че си добре. Тъжно е, че трябва да си тук.
- Хер Раймс - официално го поздрави Джес, но на устните ѝ плъзна нежна усмивка. Старецът беше личният ѝ камериер във Фондацията от шестнайсетгодишната ѝ възраст. Подаде му ръка, но той не я пое.
Сега всичко беше различно.
Раймс отново сведе глава и посочи към асансьорите.
- Онзи там, моля. - Сключил длани, той кимна към единствения, който стигаше до последния етаж. Джес долепи разперените си пръсти към безупречно чистото стъкло на биометричния скенер.
Вратата на асансьора се плъзна настрани.
Тя влезе и вратата скри от поглед хер Раймс. Кабината плавно започна да се издига. Разположеното на равнището на очите табло показваше номерата на етажите, после се изписаха думите privater fußboden2. Кабината спря. Вратата се отвори.
Джес излезе в коридора и ожулените ѝ туристически обувки потънаха в дебел тъмносив вълнен килим. Внезапната му мекота ѝ навя спомени за всички пъти, когато леля ѝ я беше водила тук. Погледът ѝ автоматично се плъзна по безценните реликви до стените с текстилни тапети. Всяко съкровище сияеше под меката светлина на малки прожектори, вградени в ниския таван на коридора.
На едната стена висяха портрети на мъже и жени, разделени от стотици години във времето, в различни художествени стилове и облекло. На другата имаше избелял пергамент, сребърен кръст, египетска посмъртна маска, малка черна книга, подвързана с кожа и датираща едва отпреди век. Само дванайсетте рода, които образуваха семейство Макклеъри, разбираха обединяващия принцип на тази колекция. Всяка реликва разказваше различна история за някогашни пазители и техните подвизи.