Болка.
От долната страна на резето имаше дванайсет остри шипа с формата на буквата X.
Джес рязко отдръпна ръце и смаяно се вторачи в окървавените си длани и пръсти. Флориан не я беше предупредила за това.
По лицето ѝ изби пот и тя погледна братовчедка си.
- Ти каза, че си готова - спокойно рече Сю-Лин.
Трябваше ѝ известно време, но накрая разбра. „Не кръвта на Флориан - моята кръв!" Обърна се към вратата, постави длани върху резето и отново го натисна нагоре.
Шиповете пак се впиха в плътта ѝ, но този път тя беше избраната. Вратата се отвори.
Студено и тихо безвремие. Джес трепереше. Сетивата ѝ бяха изострени от адреналина и болката. Мека кехлибарена светлина привлече погледа ѝ нагоре и тя видя...
Електрически крушки, монтирани на триподи високо на стените от двете ѝ страни.
Сега чу гласа на Сю-Лин, която сякаш й говореше от огромно разстояние, а не застанала точно до нея.
- Поставили са ги преди петдесет години. Саждите от факлите повреждали каменните релефи.
Сю-Лин я поведе към очукана дървена ракла до стената.
Отгоре ѝ бяха поставени три дрехи. Проста бяла ленена риза. Дълго бяло ленено наметало без ръкави с пурпурни ръбове и ширити. Изящна къса туника, също без ръкави, корава от лъскава металическа бродерия, изобразяваща дъбови листа - червени, зелени и златни.
Одежди за богослужение.
Дългата риза приличаше на стихарите, носени от някои духовници в християнското богослужение, а бродираната туника, макар и украсена с листа, а не с кръстове, беше амфибал, подобен на фелон, какъвто използваха католическите свещеници по време на месата и светото причастие. И като повечето богослужебни одежди, тези водеха произхода си от времената на друидите.
Джес с мъка движеше наранените си пръсти, докато си събуваше обувките, дънките, туристическата риза и бельото. Тя потрепери, останала гола на това древно свято място.
Когато се обърна, видя, че Сю-Лин стои до каменен купел при отсрещната дясна стена. Подаваше ѝ естествен сюнгер.
В купела имаше студена вода. Джес потопи ръце, за да ги изплакне, и ги попи със сюнгера. Раните ѝ започнаха да парят и тя потръпна.
- Стипца — поясни Сю-Лин. - Ще спре кръвта.
Когато свърши. Джес протегна ръце и братовчедка ѝ превърза дланите ѝ с алени памучни ленти.
Едва тогава помогна на младата жена да облече ризата, амфибала и наметалото.
Накрая се отдръпна назад и преценяващо я измери с поглед. После ѝ даде знак да я последва по дългата централна пътека на кръстокуполния храм.
Все още боса, Джес тръгна по гладките варовикови плочи, по които бяха изтъркани две отчетливи ивици. Колко ли поколения пазители бяха извървели същия път?
Там, където във всяка нормална черква се намираше олтарът, дългата пътека свършваше пред гола стена. В средата ѝ имаше двукрила дъбова врата, обкована с желязо. Не се виждаше резе.
Сю-Лин постави длани върху вратата и погледна назад към Джес.
- Джесика, ще следваш като други преди теб. - Думите отново прозвучаха церемониално. - Ще стигнеш по път, който ти е непознат. Ще бъдеш водена по пътеки, по които не си минавала. Мракът пред теб ще бъде превърнат в светлина и счупеното ще бъде поправено. Ще направиш всичко това за нашето Семейство и няма да се отречеш от него.
Тайната. Джес кимна, готова за своето бреме. Крилата на вътрешната врата се разтвориха.
- Небесната зала...
Джес едва доловимо промълви тези думи, докато бавно се завърташе в кръг, обзета от почит, от благоговение.
Всички съвременни копия на тази зала, които беше виждала - тук в Цюрих, в Хонконг или Рим, навсякъде, - приличаха на нея: кръгли, със стени от гол камък, нощносин таван, нарисувано полукълбо от звезди и съзвездия. В средата - кръгла маса с дванайсет стола, символизираща равенството на онези, които седят около нея.
Ала тази древна светая светих... тази зала... почти хиляда и петстотин години по-стара от другите... беше невъобразимо по-близо във времето до истинската Небесна зала, в която Първите богове бяха дали своето Обещание на Семейството.
Погледът ѝ се издигна към купола високо над облите стени от варовикови блокове. Тук-там по мазилката на тавана имаше пукнатини, живите цветове на небето и звездите бледнееха на слабата електрическа светлина. Тя сведе очи към почернелия от вековете под.
Гърдите ѝ се свиха от чувства, които едва овладяваше. Това преживяване по невероятен начин утвърждаваше вярата ѝ. Да види със собствените си очи, че днешното Семейство е съхранило съвсем точно знанието за това място през столетията. Пряко доказателство, което ѝ позволяваше много по-убедено да вярва, че и останалите предания на Семейството от времето на Първите богове са оцелели през вековете.