Мерит пое дълбоко дъх и се приготви за прерязването на собствения му въздушен маркуч.
Вместо това го ослепи дезориентираща светлина.
В мига преди очите му да помръкнат, той видя двама водолази с лъскави ребридери, от които не излизаше въздух, и обсидиановочерни визьори, които блестяха на обхващащите целите им лица маски.
Бяха използвали прибори за инфрачервено виждане, за да го уловят.
Следващият им ход беше неизбежен. И той щеше да постъпи така на тяхно място.
Да убие врага.
3
Никой не обърна внимание, когато Дейвид Уиър влезе в оживеното фоайе на хотел „Хей-Адамс". Колкото и висока скорост да вдигаше при възможност в тази късна петъчна вечер, шофирането от Роквил, щата Мериленд, до центъра на Вашингтон, му отне малко повече от час, по-голямата част от който прекара в задръствания на Джордж Уошингтън Мемориъл Паркуей. Нямаше възможност да се преоблече и носеше дрехите, с които беше отишъл на работа: дънки, маратонки „Найки", измачкана бяла риза и тясна черна вратовръзка, единственият му компромис към лабораторния дрескод.
Тази вечер повечето посетители в облицованото с тъмна дървена ламперия и огряно от кехлибарена светлина фоайе бяха по делови костюми, освен няколко жени с пищни бални рокли. Такова си беше това място. И все пак, тъй като историческият хотел се намираше точно срещу Белия дом и привличаше клиентела от дипломатическите среди, трябваше да се очаква и смесица от официалност със съответните национални особености. Нито той, нито дънките му щяха да привлекат внимание. В този град царуваше политиката, не модата.
Той застана на входа на лоби бара с раница в ръка. С малките си квадратни маси, приглушено осветление, високи тапицирани столове и множество тихи разговори, заведението ненапразно се наричаше „Извън протокола". Имаше сложен, многопластов звуков фон, който при друг случай Дейвид щеше да запише за колекцията си.
Той плъзна поглед из помещението в търсене на човека, с когото се беше срещал предишните два пъти - висок мъж с безизразно лице и бръсната глава. Вместо това към него се приближи непознат с телосложение на състезател по силов трибой и гъста, жилава черна коса, намазана с гел. Прическата щеше да отива на някой десетина години по-млад от него и не подхождаше на месестото му лице. Тъмният костюм на тънки мръснобели райета беше най-малко двайсетгодишен. Човек оставаше с цялостно впечатление за лоша дегизировка.
- Уиър, нали?
Дейвид напълно съзнаваше, че с това, което се готви да направи и е правил преди, рискува свободата и живота си. При тези обстоятелства нямаше намерение да разговаря с непознат.
- Чакам един приятел.
- Мерит го няма. Аз ще проведа срещата.
- Къде е той?
В дрезгавия глас на Райето се долавяше слаб текеаски акцент.
- На оня остров, дето го прати ти.
Подозренията на Дейвид се засилиха.
- Как е разбрал точно на кой да отиде? - Бяха изминали едва пет седмици, откакто продаде на Мерит втората флашка с файлове, очертаващи евентуалния общ географски произход на неговата и на още неколцина злощастници нечовешка ДНК. - Аз свързах втората група най-общо с Полинезия - това са над сто големи острова.
Без да отговори на въпроса му, Райето се потупа по сакото, издуто от нещо обемисто във вътрешния му джоб.
- Нося ти парите.
Дейвид претегли шансовете: необходимостта да разбере същността на бомбата, тиктакаща в собствената му генетична структура, срещу опасността да попадне в капан. Знаеше, че ако Райето работи за ФБР или Отдела за криминални разследвания на въоръжените сили, ще го арестуват, което му гарантираше, че ще умре зад решетките още преди да се е изправил пред съда. От друга страна, ако този мъж разполагаше с нова информация, която можеше да му помогне...
- Добре.
Райето го поведе към ъглова маса с два стола. На бялата ленена покривка имаше празна чаша и бутилка хайнекен. От купичката с ядки липсваше кашуто. Човекът явно чакаше отдавна.
Дейвид седна и остави раницата между краката си. Келнер с бяло сако дойде, за да вземе поръчката му, и той поиска вода. Райето погледна празната си чаша - явно му се пиеше още една бира, - но се спря на сода. Нервно потропваше по крака на масата с лявата си обувка.
Келнерът се отдалечи.
- Дай ми файловете.
Дейвид изведнъж съзря възможност да ускори търсенето си. За когото и да работеха, Мерит и Райето притежаваха способността - и парите - да пращат експедиции по целия свят само след няколкоседмична организация. Навярно можеха да му помогнат и по-непосредствено.
- Искам да променя уговорката ни.