Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини
13-те светини #1
На Шарън и Робърт,
и
Бари
Тази книга е художествено произведение. Всички герои, организации и събития в него са продукт на въображението на авторите или са използвани в условен смисъл.
Благодарности
Колет благодари на:
Деб Галахър — за изграждането на основата;
Мерилий Зденек — за вярата в нас;
Джак Стийлин — за насърчението;
Дипи, Хана Хоуп, Моузис, Дейвид, Зак и Дилън — за постоянната им подкрепа.
Майкъл и Колет благодарят на:
Том Дохърти, Боб Глийсън и Уитни Рос и Тор — за подкрепата и насърчението;
Стийв Троха от „Фолио Литерари Мениджмънт“ — за неговия ентусиазъм;
Джил и Фред… за всичко;
Бари Крост и Сара Бачевски — за всичко останало, и, разбира се, на Клодет Съдърланд.
Светини1: от староанглийската дума halga, която означава — „свят“ и hālgian, която означава — „освещавам“.
След битката не остана нищо освен спомените им.
Те помнеха света такъв, какъвто беше — нов и техния свят. Свят, в който бяха повелители на всички твари. Свят, в който хората бяха просто добитък — за разплод, за клане и за ядене.
Те помнеха вкуса на човечеството… сладък… Така сладък!
Но в спомените им имаше и нещо горчиво — спомени за момче, което не беше момче. То ги пропъди! Изхвърли ги! Затвори ги в Другия свят!
Затова демоните съставиха план. Няколко века бяха нужни за подготовката му и още един век мина, докато чакаха да се появи най-подходящият кандидат, за да го осъществи. Но демоните бяха търпеливи. Те не измерваха времето с човешки мерки, а и наградата наистина си заслужаваше. Планът беше прост — да съберат светините и да отключат вратата между световете.
Единственото, което им бе нужно, бе подходящият посредник — човек, който има желание да притежава абсолютното знание и който е готов на всичко за това.
Демоните зачакаха…
Неделя, 25-ти октомври
1.
Умря една жена.
Тя беше на шейсет и шест години, в добро здраве, активна, не пушеше и пиеше рядко. Просто си легна да спи и не се събуди. Семейството и приятелите й потънаха в траур, организираха погребение, поръчаха цветя и служба в църквата.
А Виола Джилиан се изпълни с радостен трепет.
Никога не беше срещала тази жена, дори не подозираше за съществуването й, докато не научи за смъртта й. Но Виола бе доволна, че жената умря. Вярно, че бе леко смутена от това чувство, но пък бе достатъчно егоистична, че да не бъде кой знае колко смутена. В края на краищата, смъртта на жената, се превърна в изумителна възможност за нея. А пък възможностите, не спираше да напомня Виола сама на себе си, не се появяват толкова често, затова трябва да се грабват с две ръце. И това бе нейната възможност. От няколко седмици Виола се подвизаваше в масовката на „Оливър!“2, постановка на „Друри лейн“3. Пищна, чернокоса и с очи като на Елизабет Тейлър, Виола несъмнено заслужаваше нещо по-добро и ето, сега продуцентите й казаха, че следващата вечер тя ще играе Нанси — ролята на починалата жена.
Виола моментално влезе в кожата на обърканата Нанси, но едва след като насмете своето почти гадже, журналист, да доведе на утрешния й дебют колкото се може повече свои колеги. Това беше нейният шанс и тя бе решена да не го изпуска.
Виола Джилиан винаги бе искала да е звезда.
Обикновено в неделя изпиваше по няколко питиета с момичетата от масовката, но сега искаше да е добре отпочинала за появата си като звезда утре вечер. Виола много добре знаеше как се става театрална знаменитост — всички големи звезди са се издигнали по случайност. Някъде дълбоко в своето егоистично сърце тя бе убедена, че е голяма звезда. Мечтаеше да я открият. Талант, външен вид и хъс имаше. Искаше да надскочи театралната сцена, искаше да играе във филми. Вече имаше зад гърба си две малки роли в британските сериали „Ийстендърс“ и „Коронейшън стрийт“ — но се поумори да играе втора или пета-шеста цигулка, освен това се страхуваше, че се превръща в актриса за еднотипни роли. Беше на почти двадесет и четири години — не й оставаше кой знае колко време. Другите можеха да си пият в бара колкото си искат, но нейният път беше ясен — към леглото у дома.