Искаше се доста въображение, за да се види, че парчето ръждясал метал, увито в пожълтял вестник, е ефес и част от острието на меч. Тя обаче никога не се бе съмнявала в това. Когато старият скитник за първи път допря меча до ръцете й, прошепна в ухото й истинското му име. Джудит още усещаше острия и гранясал дъх на стареца току до лицето си. Нейните възможности се изчерпваха с това да назове меча с истинското му име и така да освободи неговата сила. Не бе произнасяла на глас това име от много години…
— Дирнуин…
Джудит Уокър се загледа в парчето метал в ръце си и повтори името:
— Дирнуин, мечът на Ридерх!
Преди време тези думи предизвикваха мощно потръпване и изригване на студени зелени пламъци от ефеса на счупения меч.
— Дирнуин! — извика Джудит за трети път.
Не последва нищо. Може би в светинята не бе останала вече никаква магия. А може би и нищо никога не се е случвало и всичко е било просто игра на нейното въображение — страстни мечти на едно младо момиче, примесени с избледняващите спомени на една стара жена. Джудит пусна ръждясалото желязо на леглото и избърса ръждата от набръчканата си ръка. Ръждата остави върху кожата й петна с цвета на кръв.
Мили, Томи, Джорджи, Нина и Беа също притежаваха по една от тринадесетте древни светини. Джудит беше сигурна, че са ги измъчвали и убили жестоко точно заради тях. Какво ли е станало с останалите, за които не знаеше нищо? Колцина от тях все още са между живите?
Последните думи на стареца, отправени към децата преди седемдесет години бяха ясно и категорично предупреждение: „Никога не събирайте светините заедно!“.
Тогава на никого не му дойде наум да попита защо.
3.
Не беше просто секс, беше нещо много повече.
Репетираха древния ритуал, докато не го доведоха до съвършенство. Влажните им, голи тела се усукваха и възбуждаха едно друго, докато не затрептят на ръба на оргазма.
После спираха…
Тя се наслаждаваше на силната болка, докато той плуваше в хедонистично удоволствие, и всеки от тях знаеше кои са точките, които трябва да натисне, за да изпрати другия на ръба на екстаза. След това жилавата, атлетична млада жена, позната като Вивиен, лягаше с отворени ръце и крака върху древния каменен олтар, взет от една осквернена църква. Мъжът, познат като Ахриман, влизаше в нея, мъжкото и женското ставаха едно и силата потичаше неудържимо.
Те изпълняваха древния ритуал, като пресъздаваха най-мощните магически елементи, за да открият местонахождението на духовете на Пазителите. А когато ги откриха, продължиха напред, към битката с тях.
За да ги унищожат!
Преди няколко десетилетия беше немислимо да се опълчат на Пазителите на тринадесетте светини, но сега нещата коренно се промениха. Пазителите бяха вече само едни уморени стари пенсионери, нетренирани и несръчни, и повечето от тях тънеха в блажено неведение за съкровищата, които притежават. Въпреки че голяма част от удоволствие на лова изчезна, все още им оставаше насладата от убиването. Но Денят на Вси светии наближаваше и им се наложи да наемат и други, за да успеят да приключат навреме с останалата част от касапницата.
Деветима Пазители бяха мъртви. Оставаха четирима.
Вивиен наблюдаваше внимателно мъжа, като отчиташе всяко потрепване в добре очертаните му мускули и пулсиращия ритъм на тихото му дишане. Силните й крака бяха сключени около стегнатите му бедра и го държаха дълбоко в нея, но без да прави каквото и да било движение, за да не го доведе до оргазъм.
Би било катастрофално точно в този момент, в който силата е готова да изтече. След това щяха да са им нужни три дни телесно прочистване — никакво червено месо, никакъв алкохол, никакъв секс — за да могат отново да стигнат тази критична точка.
— Шахматната дъска! — прошепна тя думите в отворената му уста.
Той погълна думите й.
— Шахматната дъска! — повтори той, а потта се стичаше по наболата брада на бузите му и капеше върху гладките му гърди.
Оставаше им още малко. Още съвсем малко. Бяха толкова близо!
Вивиен затвори очи и се съсредоточи, сетивата й се изостриха, събудени за различни миризми и звуци, които щяха да ги доведат до търсеното съкровище. Чувствителността в слабините й стана толкова силна, почти непоносима, когато изрече отново името на предмета: