Моята приятелка се хвърлила още по-настървено в работата си. Занимавала се трескаво със спорт и се хранела съвсем малко. Отслабнала с четири килограма и половина; така се харесвала повече и била доволна. Изглеждаше страхотно, но страдаше.
В един момент той изчезнал за известно време, след като заявил, че връзката им му се струвала прекалено бурна и сложна. Страданието на Джесика се превърнало в отчаяние. „Нима ще изгубим този последен голям шанс да бъдем щастливи? И двамата вече минахме седемдесетте. Защо тогава да не сграбчим това щастие, този екстаз?“ Тогава той се обадил. Не можел да стои дълго далеч от нея. Прекарали заедно още един, изпълнен с блаженство уикенд и поговорили.
Тя му обяснила, че не е нужно да се жени за нея, че не е нужно да живее с него /макар да мислеше, че ще бъде доста забавно/. Единственото, от което се нуждаела, единственото й желание било неговата любов! Връзката им продължава и до днес, изпълнена с всичката страст и мъка на младежката любов. Нима удоволствето е неразривно свързана с болката? Сексуалният им живот, по нейните думи, е пълен и носи и на двамата несравнимо по-голямо задоволство от когато и да било в живота им. Въпреки това Джесика е тъжна. Не се осмелява да покаже тъгата си пред него, но с мен споделя причината за своята мъка; знае, че и двамата са в края на живота си и затова й се иска да бъдат заедно по-често и безпроблемно и да не губят в раздяла и миг от годините, които им остават.
На срещата на Международното дружество по изследване проблемите на менопаузата, състояло се в Стокхолм, Швеция, един от докладчиците каза: „Най-добрият начин да презаредите сексуалните си батерии след критическата възраст, е като си намерите по-млад или възбуждащ нов партньор.“
Това се оказа вярно за Джесика.
Сама, но никога самотна
Дани го обичала, докато бил жив. И все още го обича и чувства липсата му по свой начин. Именно този неин начин изненада останалите, събрали се в дома ми за дискусията, посветена на секса в зряла възраст, която се състоя това лято. Дани се изненада от нашата изненада. Опита се да обясни удоволствието от факта, че е свободна и независима след трийсет и петгодишен брачен живот.
„Не е това, което предполагате — рече тя. — Не искам да мислите и за секунда, че радостта, която изпитвам сега, не говори в полза на брака ми.“ И продължи да обяснява в какво се състои „нейният начин“: тя просто разделя живота си на отделни части. Първо са безгрижните детство и юношество, после — медицинското училище и кариерата, съвпадащи в по-голямата си част с брака и семейството, а сега бе ред на периода на независимост. „Това са годините «аз»“ — обясни тя.
„Никой етап от живота ми не омаловажава останалите — увери ни Дани. — Не бих искала да живея с никой друг, освен със Сам. Бяхме заедно в продължение на трийсет и пет прекрасни години. Отгледахме две чудесни деца. И двамата работехме. Пътувахме. Съвместният живот и достойнствата на нашите деца ни доставяха истинско блаженство; извличахме удоволствие както от собствения си професионален живот, така и от професионалните успехи на другия. Но щом нещо свърши, значи е свършило. Сам си отиде бързо. Сърдечен удар. Миг преди това все още беше мой партньор, а минута по-късно — вече го нямаше. Известно време тъгувах, плаках и бях в траур. Тогава се взех в ръце и започнах отново да уча. Получих магистърска степен по социология, нещо, което винаги бях искала да направя. Изоставих медицината завинаги и започнах живота си наново. Онова, което не можете да разберете, е, че това е един съвсем нов живот и че той си е само мой!“
Дани беше права. Дотолкова сме привикнали да предлагаме съчувствие на вдовиците, че не успяваме за аплодираме и да примем новия избор на Дани. Тя била в края на петдесетте, когато направила прехода към независимия ергенски живот, който включвал много пътуване и нови преживявания. Дори веднъж отишла на алпинистка експедиция.
Погледнах нагоре и после — надолу; нямаше друго освен безкрайни скали и небе и тогава аз самата разбрах, че съм доволна. Не, бях повече от доволна. Разбрах, че съм щастлива. Същата вечер край лагерния огън един от мъжете в групата — беше на около четирийсет години, значи поне с двайсет години по-млад от мен — ме погледна с интерес и аз отвърнах дръзко на многозначителния му поглед. След като другите се оттеглиха, той попита простичко: „Моята палатка или твоята?“ „Моята — казах аз. — Тя е по-голяма.“ Той спря, преди да влезе в палатката, и съобщи откровено: „Бракът ми е щастлив и не възнамерявам да се женя повторно.“ „Не храня никакви подобни надежди — отвърнах аз. — Говоря съвсем сериозно.“