Досега нищо не противоречеше на съвсем слабата и неясна идея, която й беше хрумнала. Това, което си беше представила, бе възможно. Друго не можеше да измисли.
Следващата крачка обаче включваше действие — активно действие, такъв вид действие, за което самата тя бе физически неподходяща. За да бъде теорията й окончателно потвърдена или отхвърлена, на този етап трябваше да получи помощ отнякъде. Въпросът беше — от кого? Госпожица Марпъл прецени различни имена и възможности, като отхвърли всичките, поклащайки глава в знак на досада. Всички интелигентни хора, на които можеше да разчита, бяха прекалено заети. Не само имаха работа с различна степен на важност, но и свободните им часове отдавна бяха разпределени. Онези, на които им липсваше интелигентност и които разполагаха с време, реши госпожица Марпъл, просто не вършеха работа.
Размишляваше с растящо раздразнение и объркване. После изведнъж челото й се отпусна. Тя възкликна на глас, произнасяйки едно име:
— Люси Айлсбароу, разбира се!
Глава четвърта
Името на Люси Айлсбароу вече бе станало известно в някои кръгове.
Люси Айлсбароу беше на трийсет и две години. Получила беше отлична диплома по математика от Оксфорд, признато бе, че има невероятен ум, и от нея се очакваше да направи блестяща академична кариера.
Освен изключителна ерудиция обаче Люси Айлсбароу притежаваше и голяма доза здрав разум. Тя не можеше да не забележи, че академичното отличие беше зле възнаградено. Нямаше и особено желание да преподава и й доставяше удоволствие да общува с умове, далеч не толкова блестящи, колкото нейния. Накратко, тя имаше усет към хората, към всякакъв вид хора и непрекъснато създаваше контакти. И ако говорим съвсем искрено, обичаше парите. За да печели пари, човек трябва да се възползва от някакъв дефицит.
Люси Айлсбароу попадна веднага на много сериозен дефицит — липсата на всякакъв вид квалифицирана домакинска помощ. За най-голямо удивление на своите приятели и състуденти тя навлезе в сферата на домакинските услуги.
Успехът й бе незабавен и сигурен. Сега, след като бяха изминали няколко години, тя беше известна по целите британски острови. Беше нещо съвсем обичайно жените да кажат весело на своите съпрузи: „Всичко ще бъде наред. Мога да дойда с теб в Щатите. Наех Люси Айлсбароу!“. Характерното за Люси Айлсбароу беше, че щом кракът й стъпеше в някоя къща, тревогите, грижите и тежката работа изчезваха от нея. Люси Айлсбароу вършеше всичко, поемаше грижата за всичко, уреждаше всичко. Тя бе невероятно компетентна в която и да било област. Грижеше се за възрастни родители, гледаше малки деца, обслужваше болните, готвеше превъзходно, разбираше се добре с всякакви стари свадливи прислужници, ако имаше такива (обикновено нямаше), беше тактична с непоносимите хора, успокояваше закоравелите пияници, отнасяше се чудесно с кучетата. Най-доброто от всичко беше, че за нея нямаше значение какво върши. Търкаше кухненския под, копаеше в градината, чистеше кучешките мръсотии и носеше въглища.
Един от принципите й беше никога да не поема ангажименти за продължително време. Обичайният й срок беше две седмици, а при изключителни обстоятелства — най-много месец. За тези две седмици обаче човек трябваше да плати цяло състояние. Но животът му се превръщаше в рай. Можеше напълно да се отпусне, да замине за чужбина, да остане вкъщи, да върши каквото поиска, сигурен, че всичко е наред на домашния фронт в сръчните ръце на Люси Айлсбароу. Естествено, услугите й се търсеха страшно много. Тя би могла да се ангажира, ако поискаше, за три години напред. Бяха й предлагани огромни суми, за да остане постоянно. Люси обаче нямаше такива намерения, нито пък се обвързваше за повече от шест месеца напред. И през този период, без настойчивите клиенти да знаят, тя винаги пазеше свободни периоди, които й даваха възможност да осъществи кратка луксозна ваканция (тъй като иначе не харчеше нищо и бе добре платена) или да приеме някаква работа при внезапно повикване, ако й се понравеше поради естеството си или ако „харесаше хората“. Тъй като сега разполагаше със свободата да избира сред многобройните напористи претенденти за услугите й, тя до голяма степен залагаше на личните си предпочитания. Фактът, че си богат, не означаваше, че можеш да купиш услугите на Люси Айлсбароу. Тя имаше възможност да подбира и го правеше. Твърде много харесваше живота, който водеше, и го намираше за постоянен източник на забавления.