Люси Айлсбароу препрочете писмото на госпожица Марпъл. Те се бяха запознали преди две години, когато писателят Реймънд Уест я ангажира, за да се грижи за възрастната му леля, възстановяваща се след пневмония. Люси прие работата и замина за Сейнт Мери Мийд. Тя много хареса госпожица Марпъл. Що се отнася до госпожица Марпъл, след като видя през прозореца на спалнята си как Люси Айлсбароу умело окопава граха, тя се облегна на възглавниците си с въздишка на облекчение и започна да яде от съблазнителните ястия, които й предлагаше Люси Айлсбароу. С искрена изненада изслуша раздразнителната си възрастна прислужница как е научила „тази госпожица Айлсбароу на плетка, за която никога не бе чувала“. Наистина остана доволна и изненада лекаря е бързото си възстановяване.
Госпожица Марпъл й писа, питайки я дали би поела известен ангажимент към нея. При това доста необичаен. По всяка вероятност госпожица Айлсбароу би могла да уреди среща, на която да бъде обсъден въпросът.
За миг Люси Айлсбароу се намръщи, докато размишляваше. Тя наистина беше много ангажирана. Обаче думата „необичаен“, както и споменът за личността на госпожица Марпъл я преследваха и тя позвъни незабавно, като обясни, че не може да отиде в Сейнт Мери Мийд, тъй като в момента е на работа, но е свободна от два до четири часа следобед на следващия ден и биха могли да се срещнат в Лондон. Предложи собствения си клуб, доста странно заведение, чието предимство бяха няколкото малки кабинета, които обикновено оставаха свободни.
Госпожица Марпъл прие предложението и на следващия ден срещата се състоя.
Размениха си поздрави, Люси Айлсбароу отведе гостенката си към най-тъмния от кабинетите и каза:
— Боя се, че в момента съм прекалено ангажирана, но вероятно ще ми кажете какво бихте искали от мен?
— Наистина е много просто — отговори госпожица Марпъл. — Необичайно, но просто. Искам да намерите един труп.
За момент Люси се усъмни дали госпожица Марпъл е с всичкия си, но отхвърли предположението. Госпожица Марпъл бе съвсем нормална. Тя имаше предвид точно това, което беше казала.
— Какъв труп? — попита Люси Айлсбароу със завидно самообладание.
— На жена — отвърна госпожица Марпъл. — Тялото на жена, която е била убита — всъщност удушена — в един влак.
Люси леко повдигна вежди.
— Да, необичайно наистина. Разкажете ми.
Госпожица Марпъл й разказа. Люси Айлсбароу слушаше внимателно, без да я прекъсва. Накрая каза:
— Всичко зависи от това, какво е видяла вашата приятелка или какво мисли, че е видяла… — тя остави фразата си недовършена, съдържаща въпрос.
— Елспет не си въобразява разни неща — подчерта госпожица Марпъл. — Затова вярвам на думите й. Ако говорехме за Дороти Картрайт, би било съвсем различно. Дороти винаги може да измисли интересна история и твърде често си вярва. Обикновено има известна доза истина, но нищо повече. Елспет обаче е от този тип жени, които трудно биха повярвали, че може да се случи нещо необичайно, извън установения ред. Тя почти не се поддава на внушение, твърда е като гранит.
— Да, ясно — замислено отбеляза Люси. — Добре, нека да приемем всичко това. А каква ще бъде моята роля?
— Вие ми направихте голямо впечатление — заяви госпожица Марпъл — и виждате ли, сега нямам физическата възможност сама да си върша работата.
— Бихте искали да направя разследване? Нещо подобно? Но нали полицията вече го е свършила? Да не би да мислите, че са били небрежни?
— О, не — отвърна госпожица Марпъл, — не бяха небрежни. Просто аз имам една хипотеза за трупа на жената. Той трябва да се намира някъде. След като не е бил намерен във влака, тогава би трябвало да е бил бутнат или хвърлен от влака. Обаче не е открит никъде по линията. Аз пътувах по същия маршрут, за да видя откъде би могло да бъде хвърлено тялото и въпреки това да не бъде намерено по линията — и открих такова място. Точно преди да влезе в Бракхамптън, железопътната линия прави голям завой по висок насип. Ако някакъв труп е бил изхвърлен, когато влакът е бил под наклон, мисля, че би попаднал точно върху насипа.
— Но положително е щял да бъде намерен, дори и там.
— О, да. Трябвало е да бъде пренесен… Но ще стигнем и до този момент. Ето мястото — тя го показа на картата.