Люси се наведе, за да види къде сочи пръстът на госпожица Марпъл.
— Сега се намира в покрайнините на Бракхамптън — отбеляза госпожица Марпъл, — но първоначално е било имение с къща, огромен парк и много земя. Все още се намира там — заобиколено от площи със строежи и малки крайградски къщички. Нарича се Ръдърфорд Хол. Къщата е била построена през 1884 година от един човек на име Кракънторп — много богат фабрикант. Синът на Кракънторп, възрастен мъж, все още живее там с дъщеря си, доколкото разбрах. Железопътната линия минава покрай почти половината от имота.
— И какво бихте искали да направя?
Госпожица Марпъл отговори бързо:
— Да започнете работа там. Всеки има нужда от квалифицирана помощ в домакинството. Мисля, че няма да бъде трудно.
— И аз смятам така.
— Разбрах, че мистър Кракънторп е малко скъперник. Ако приемете по-ниска заплата, аз ще я допълня до сума, която ще бъде по-голяма от нормалната тарифа.
— Заради трудностите?
— Не толкова заради трудностите, колкото заради опасността. Би могло да се окаже и опасно. Редно е да ви предупредя.
— Не знам — отвърна замислено Люси — дали евентуалната опасност би ме спряла.
— Не съм си и помислила подобно нещо, не сте такъв човек.
— Бих казала, че сте се надявали това дори да ме привлече. В живота си много рядко съм се сблъсквала с опасни ситуации. Но наистина ли смятате, че може да бъде опасно?
— Някой — подчерта госпожица Марпъл — много успешно е извършил престъпление. Не се е вдигнал шум, няма никакви подозрения. Две възрастни дами са разказали една доста невероятна история, полицията е направила разследване и не е открила нищо. Всичко е нормално и спокойно. Не мисля, че този някой, който и да е той, ще посмее да се възпротиви, ако нещата се поразровят, особено ако имате успех.
— Какво точно трябва да търся?
— Всякакви следи по насипа, парче от дреха, изпотъпкани храсти — нещо такова.
Люси кимна.
— И после?
— Ще бъда съвсем наблизо — каза госпожица Марпъл. — Една бивша моя прислужница, вярната ми Флорънс, живее в Бракхамптън. Тя гледаше възрастните си родители в продължение на години. Сега и двамата са починали и Флорънс дава стаи под наем на почтени хора. Уредила ми е да отседна при нея. Тя ще се грижи най-всеотдайно за мен, а и трябва да съм на ваше разположение. Нужно е да споменете, че имате стара леля, която живее наблизо и би искала да започнете работа в околността, а също и да поставите условие за достатъчно свободно време, за да можете да я посещавате по-често.
Люси отново кимна.
— Вдругиден трябваше да замина за Таормина — каза тя. — Ваканцията може да почака. Обещавам обаче само за три седмици. После съм заета.
— Три седмици ще бъдат достатъчни — отбеляза госпожица Марпъл. — Ако не открием нещо до три седмици, ще се откажем от цялата работа и ще я сметнем за безсмислена.
Госпожица Марпъл си тръгна, а Люси размисли малко и позвъни в регистрационната служба в Бракхамптън, чиято управителка познаваше много добре. Тя обясни, че желае да бъде наета на работа в района, за да бъде близо до леля си. След като отхвърли с незначително затруднение и с голяма доза изобретателност няколко приемливи предложения, стана дума и за Ръдърфорд Хол.
— Това като че ли е точно мястото, където бих искала да работя — заяви твърдо Люси.
От регистрационната служба се обадиха на госпожица Кракънторп, а тя позвъни на Люси.
След два дни Люси отпътува от Лондон за Ръдърфорд Хол.
Шофирайки малката си кола, Люси Айлсбароу премина през внушителна желязна врата. Точно зад нея се намираше някогашната малка къщичка за пазача, която сега изглеждаше съвсем рухнала — трудно можеше да се каже със сигурност дали е разрушена през войната, или просто е занемарена. Дълга лъкатушеща алея водеше през гъстите храсти на рододендроните към къщата. Люси пое дълбоко въздух при вида на постройката, която приличаше на миниатюрен уиндзорски дворец. Каменните й стъпала биха изглеждали добре при повече грижи, а чакълената пътека зеленееше от непочистени бурени.
Тя дръпна старомодния звънец от ковано желязо и звукът му отекна навътре в къщата. Бършейки ръце в престилката си, някаква повлекана отвори вратата и я изгледа подозрително.
— Чакат ви, нали? — измърмори тя. — Госпожица някоя си Бароу, така ми казаха.
— Да — отвърна Люси.
Къщата беше съвсем студена. Водачката й я прекара през тъмен вестибюл и отвори една врата вдясно. За изненада на Люси, това бе съвсем приятна всекидневна с книги и с облицовани с кретон столове.