— Ще й кажа — заяви жената и отмина, затваряйки вратата, след като изгледа Люси крайно неодобрително.
След няколко минути вратата отново се отвори. От първия миг Люси реши, че Ема Кракънторп й харесва. Беше жена на средна възраст без особени отличителни черти — нито хубава, нито грозна, облечена прилично в спортен костюм и пуловер, с черна коса, прибрана назад, прями лешникови очи и много приятен глас.
— Госпожица Айлсбароу? — попита тя и подаде ръка. После погледна със съмнение. — Чудя се дали тази длъжност е наистина това, което търсите. Не ми трябва икономка, която да ръководи нещата, нали разбирате? Искам някой, който да върши работата.
Люси отвърна, че повечето хора го искат. Ема Кракънторп отбеляза извинително:
— Много хора смятат, че само леко избърсване на праха ще е достатъчно, но подобно нещо бих могла да свърша и сама.
— Разбирам напълно — отвърна Люси. — Искате готвене, миене, всякаква работа в домакинството, поддържане на бойлера. Това не ме притеснява. Точно с такива неща се занимавам. Изобщо не се страхувам от работа.
— Къщата е голяма и страхувам се, неудобна. Ние, разбира се, обитаваме само част от нея — баща ми и аз. Той е малко болен. Живеем съвсем скромно и ползваме печка „Ага“. Имам няколко братя, но те не се задържат дълго тук. Обикновено идват две жени — госпожа Кидър сутрин и госпожа Харт три пъти седмично, за да излъскат съдовете и да свършат и други подобни неща. Собствена кола ли имате?
— Да. Мога да я оставя на открито, ако няма къде да я прибера. Свикнала е.
— О, не е проблем — има много стари конюшни.
За момент Ема Кракънторп се намръщи и после каза:
— Айлсбароу. Твърде необичайно име. Мои приятели са ми разказвали за Люси Айлсбароу — семейство Кенеди, мисля.
— Да, работих при тях в Северен Девън, когато госпожа Кенеди имаше бебе.
Ема Кракънторп се засмя:
— Спомням си, те казваха, че никога не са прекарвали толкова добре, както по времето, когато вие сте били там да се грижите за всичко. Останах обаче с впечатлението, че вземате доста скъпо. Сумата, която споменах…
— Достатъчна е — отбеляза Люси. — Виждате ли, бих искала да съм близо до Бракхамптън. Имам възрастна леля в доста тежко здравословно състояние и държа да съм близо до нея. Именно затова заплатата е от второстепенно значение. Не бих могла да си позволя да не върша нищо. Дали мога да съм сигурна, че ще имам свободно време през повечето дни?
— Разбира се. Всеки следобед до шест часа, ако желаете.
— Чудесно!
Госпожица Кракънторп се поколеба малко, преди да каже:
— Баща ми е възрастен и… понякога доста труден. Твърде много държи на пестеливостта и често говори неща, които не са приятни на околните. Не бих искала…
Люси бързо я прекъсна:
— Свикнала съм да работя с всякакви възрастни хора. Винаги успявам да се справя с тях.
Ема Кракънторп изглеждаше облекчена. „Проблеми е бащата! — установи Люси. — Обзалагам се, че е просто един стар тиранин“.
Предоставена й бе голяма мрачна стая, за чието отопление трябваше да разчита на миниатюрна електрическа печка. Огромна непривлекателна къща. Преминавайки през вестибюла, Люси чу гърмящ глас:
— Ти ли си, Ема? Дойде ли новото момиче? Покажи ми я. Искам да я видя.
Ема се поизчерви и погледна извинително към Люси. Двете жени влязоха в стаята. Тя бе тапицирана богато с тъмен плюш, малките прозорци пропускаха оскъдна светлина, навсякъде имаше тежки махагонови мебели във викториански стил.
Старият мистър Кракънторп се бе изтегнал в инвалиден стол, до който беше опрян бастун със сребърна дръжка.
Мистър Кракънторп беше висок слаб човек с отпусната плът. Изразът на лицето му бе като на булдог, с доста волева брадичка. Имаше тъмна коса, вече прошарена, и малки подозрителни очи.
— Дайте да ви погледна, млада госпожице.
Люси се приближи спокойна и усмихната.
— Има само едно нещо, което трябва веднага да разберете. Това, че живеем в голяма къща, не означава, че сме богати. Не сме богати. Живеем просто. Чувате ли ме? Просто! Човек не би трябвало да пристига тук с бомбастични идеи. Господ не е достатъчно благосклонен към нас, не го забравяйте. Не понасям разточителството. Живея тук, защото баща ми е построил къщата и аз я харесвам. След като умра, те могат да я продадат, ако пожелаят, и мисля, че ще поискат да го направят. Нямат чувство за семейна принадлежност. Къщата е добре построена — стабилна е, а и земята наоколо е наша. Така си запазваме уединението. Земята би ни донесла доста пари, ако я продадем на някого, който да я застрои. Но не и докато аз съм жив. Няма да ме изкарат оттук, освен е краката напред — погледна той гневно Люси.