— Вашият дом е вашата крепост — отбеляза Люси.
— Присмивате ли ми се?
— Не, разбира се. Мисля, че наистина е удобно човек да притежава хубаво място в провинцията, заобиколено от всички страни с град.
— Така е. Не виждате друга подобна къща наоколо, нали? Ливади, в които пасат крави, и то насред Бракхамптън. Човек може да чуе шума на превозните средства, когато вятърът духа откъм града, но иначе е спокойно като на село — без да променя тона, той се обърна към дъщеря си. — Позвъни на онзи глупав доктор и му кажи, че последното му лекарство въобще не струва.
Люси и Ема излязоха от стаята. Той извика след тях:
— И не позволявай на тази проклета жена, която постоянно души за прах, да идва тук. Размества ми книгите.
Люси попита:
— Мистър Кракънторп отдавна ли е болен?
Доста уклончиво, Ема отговори:
— О, от години… А това е кухнята.
Кухнята беше огромна. Голямата готварска печка стоеше студена и изоставена. Една „Ага“ бе застанала скромно встрани.
Люси се осведоми за часовете, когато се хранеха, и направи преглед на килера. После весело каза на Ема Кракънторп:
— Сега всичко ми е ясно. Не се безпокойте. Оставете нещата на мен.
Тази вечер Ема Кракънторп въздъхна с облекчение, докато отиваше към спалнята си: „Семейство Кенеди бяха напълно прави, тя е чудесна“.
На следващата сутрин Люси стана в шест часа. Разтреби къщата, подготви зеленчуците, направи и закуската и я сервира. Оправи леглата с помощта на госпожа Кидър и в единайсет часа двете вече бяха седнали на чай и бисквити в кухнята. Умилостивена от факта, че Люси „няма вятърничави идеи“, както и от приятния вкус на чая, госпожа Кидър се разприказва. Беше слаба, дребна жена с остър поглед и здраво стиснати устни.
— Той е един най-обикновен скъперник. С какво трябва да се примирява тя! Не бих казала, че е смазана. Може да се стегне, щом й се наложи. Когато идваха господата, тя се стараеше да има нещо прилично за ядене.
— Господата?
— Да, бяха голямо семейство. Най-възрастният, господин Едмънд, бе убит през войната. После е господин Седрик — той е някъде в чужбина. Не е женен. Рисува картини в различни части на света. Господин Харолд е в Сити, живее в Лондон — женен е за дъщеря на граф. Господин Алфред умее да постига своето, но го смятат за нещо като „черна овца“ — случили са му се някакви неприятности. Съпругът на госпожица Едит, господин Брайън, е толкова приятен. Тя почина преди няколко години, но той остана член на семейството. И господин Алегзандър — синът на госпожица Едит. Винаги идва през ваканцията, иначе ходи на училище, а госпожица Ема е много привързана към него.
Люси погълна цялата информация, като продължаваше да предлага чай на осведомителката си. Най-накрая госпожа Кидър се изправи неохотно.
— Доста се почерпихме тази сутрин — каза тя учудено. — Искаш ли да ти помогна с картофите, мила?
— Те вече са готови.
— Наистина се справяш чудесно! Е, аз да си ходя, след като няма какво повече да правя тук.
Госпожа Кидър си тръгна, а Люси разполагаше с време да изтърка кухненската маса — нещо, което искаше да направи, но го отлагаше, за да не обиди госпожа Кидър, защото това беше нейно задължение. После почисти сребърните прибори, докато заблестяха. Приготви обеда, изми и прибра съдовете и в два и половина бе готова да започне разследването. Постави на поднос приборите за чая, сандвичи, хляб и масло и ги покри с влажна салфетка, за да останат свежи.
Обиколи градините, в което не би трябвало да има нищо странно. В зеленчуковата градина растенията бяха засадени нарядко. Парниците бяха занемарени. Всички алеи бяха обрасли с плевели. Цветната леха около къщата бе единственото място, което не беше буренясало, и Люси предположи, че там е пипала ръката на Ема. Градинарят беше много стар, малко недочуваше и само се правеше, че работи. Люси го заговори любезно. Той живееше в една къщичка до голямата конюшня.
От нея излизаше алея, която водеше през парка. Беше оградена от двете страни, преминаваше под сводестия железопътен надлез и стигаше до малка задна уличка.