През няколко минути по главната жп линия с грохот преминаваше влак. Люси наблюдаваше влаковете, когато намаляваха скорост, правейки острия завой покрай имението на Кракънторп. Премина под железопътния надлез и излезе на уличката. Тя, изглежда, рядко се ползваше. От едната й страна беше железопътният насип, а от другата — висока стена, която ограждаше големи фабрични сгради. Люси вървя известно време, докато стигна до улица с малки къщички. Наблизо се чуваше бученето на движението от главния път. Тя погледна часовника си. От една къща излезе жена и Люси я спря.
— Извинете, бихте ли ми казали дали тук някъде има телефонен автомат?
— В пощата, веднага след като завиете по пътя.
Люси й благодари и се отправи към сградата — комбинация от магазин и поща. В единия край имаше телефонна кабина. Влезе вътре и позвъни. Помоли да я свържат с госпожица Марпъл. Отговори остър, лаещ женски глас:
— Тя си почива. Не смятам да я безпокоя! Нуждае се от почивка — възрастна жена е. За кого да предам?
— За госпожица Айлсбароу. Няма нужда да я безпокоите. Просто й предайте, че пристигнах и всичко върви добре. Когато науча нещо ново, ще я уведомя.
Тя затвори телефона и се отправи обратно към Ръдърфорд Хол.
Глава пета
— Мисля, че няма да имате нищо против да поиграя малко голф в парка? — попита Люси.
— О, не, разбира се. Обичате ли голфа?
— Не съм много добра, но искам да си поддържам формата.
— По-приятно упражнение, отколкото просто да отидеш на разходка.
— Човек няма къде да се разходи, освен тук — изръмжа мистър Кракънторп. — Нищо друго, освен тротоари и жалки, малки, отрупани като кутии къщи. Бих искал да съм господар на земята си и да построя още такива. Но няма да стане, докато не умра. А аз няма да умра, за да направя услуга на някого. Обещавам ти! Няма на никого да направя услуга.
Ема Кракънторп каза кротко:
— Недей, татко!
— Знам какво си мислят и какво чакат. Всички те. Седрик и тази хитра лисица Харолд със самодоволното си лице. Що се отнася до Алфред, чудя се дали не му е хрумвало да ме пречука. Не съм сигурен дали не се опита да го стори на Коледа. Имах доста странно усещане. Куимпър се притесни. Зададе ми куп дискретни въпроси.
— От време на време всеки получава храносмилателни смущения, татко.
— Добре, добре, кажи направо, че ям прекалено много! Нали това имаш предвид? И защо ям толкова много? Защото има твърде много храна на масата, прекалено много. Разточително и екстравагантно. А този факт ми напомни за теб, млада госпожице. Изпрати пет картофа за обед — и то доста големи. По два картофа на човек са достатъчни. Така че в бъдеще не изпращай повече от четири. Единият, който остана днес, е прахосан.
— Не е прахосан, мистър Кракънторп. Смятах довечера да го сложа в испанския омлет.
— Аха! — докато излизаше от стаята с табличката за кафе, Люси го чу да казва: — Хитра млада жена, която винаги има готов отговор. Но пък готви добре и е хубавичко момиче.
Люси Айлсбароу извади лек железен стик за голф от комплекта, който предвидливо беше взела със себе си, и се запъти към парка, като прескочи оградата.
Започна да изпълнява серия от удари. След около пет минути една топка тупна върху железопътния насип. Люси се изкачи по него и започна да я търси. Хвърли поглед назад към къщата. Беше доста надалеч и никой не проявяваше интерес към нея. Продължи да търси топката. От време на време изпълняваше удари от насипа надолу към тревата. Този следобед тя претърси около една трета от насипа. Нищо. Отправи се, играейки си с топката, към къщата.
На другия ден попадна на следа. Трънлив храст, израснал на около половината път нагоре по насипа, бе пречупен. Наоколо бяха пръснати клонки. Люси го разгледа. На един от тръните се беше закачило парче кожа. На цвят беше почти като храста — светлокафеникаво. Люси го погледна за момент, после извади ножица и го сряза внимателно наполовина. Отрязаната част постави в плик, който носеше в джоба си. После се спусна по стръмния склон, като продължаваше да търси. Разглеждаше внимателно острата трева. Стори й се, че забеляза следа, оставена от преминал оттук човек. Следата обаче беше съвсем бледа — далеч по-неясна, отколкото собствените й дири. Сигурно беше отпреди доста време — прекалено неясна, за да е сигурна, че не си въобразява.
Започна внимателно да претърсва тревата в подножието на насипа, точно под пречупения храст. След малко усилията й бяха възнаградени. Намери пудриера — малка евтина емайлирана вещ. Уви я в кърпичка и я пусна в джоба си. Продължи да търси, но не откри нищо повече. Следващия следобед се качи на колата си и замина да види болната си леля. Ема Кракънторп й каза любезно: