— Предполагам, че е много богат? — попита Люси.
— Фантазиите на Кракънторп. Старият господин, бащата на мистър Кракънторп, започна всичко. Несъмнено беше умен. Направи състояние и построи тази къща. Казват, че бил безмилостен и никога не забравял обиди. Но беше с широки пръсти. У него нямаше нищо скъперническо. Бил разочарован и от двамата си синове, така разправят. Даде им образование и ги направи хора — Оксфорд и всичко останало. Те обаче станаха прекалено изискани, за да се занимават с бизнес. По-малкият се ожени за актриса и после загина при автомобилна катастрофа — беше пил. За по-големия — нашия тук, баща му никога не е имал някакви амбиции. Ходеше често в чужбина, накупи много езически статуи и ги изпрати вкъщи. Като по-млад не беше много пестелив, но на средна възраст стана. Никога не са се спогаждали, той и баща му, така съм чувал.
Люси погълна информацията, проявявайки учтив интерес. Старецът се облегна на стената и се приготви да продължи сагата. Явно предпочиташе да разговаря, вместо да работи.
— Почина преди войната, старият господин. Имаше ужасен нрав. Не можеше да му се даде никакъв съвет, не би го допуснал.
— И след като почина, синът му дойде да живее тук?
— Да, той и семейството му. Децата още бяха малки.
— Да, естествено. Разбирам, имате предвид войната от 1914 година.
— О, не. Почина през двайсет и осма година, това имам предвид.
Люси предположи, че смята 1928 година за период „преди войната“, макар че тя самата не би го описала по този начин.
— Е, предполагам, че искате да продължите работата си. Не трябва да ми позволявате да ви задържам — каза тя.
— А — отвърна старият Хилман без ентусиазъм, — в тази част на деня не може да се свърши много работа. Светлината е прекалено слаба.
Люси се върна отново в къщата, като по пътя се спря да разследва гъсталака от брези и азалии, в който се надяваше да открие нещо. Ема Кракънторп стоеше права във вестибюла и четеше писмо. Следобедната поща току-що беше донесена.
— Племенникът ми пристига утре с един приятел от училище. Стаята на Алегзандър е над верандата. Съседната ще бъде за Джеймс Стодарт-Уест. Ще ползват банята отсреща.
— Добре, госпожице Кракънторп. Ще се погрижа стаите да бъдат готови.
— Ще пристигнат точно преди обеда — тя се поколеба, преди да продължи. — Предполагам, че ще са гладни.
— Сигурна съм — отвърна Люси. — Какво мислите за говеждо печено? И може би сиропиран пай.
— Алегзандър много обича този пай.
Момчетата пристигнаха на следващата сутрин. И двамата бяха с добре сресани коси, предизвикващи подозрение ангелски лица и отлични маниери. Алегзандър Истли бе русокос и със сини очи. Стодарт-Уест беше мургав, с очила.
Докато обядваха, разговаряха сериозно на спортни теми, като от време на време се спираха на последните издания в областта на научната фантастика. По маниер приличаха на възрастни професори, обсъждащи инструментите на старокаменната епоха. В сравнение с тях Люси се почувства съвсем млада.
Говеждото филе изчезна за нула време, а всяка трохичка от пая бе изконсумирана.
Мистър Кракънторп промърмори:
— Вие двамата ще ми изядете ушите.
Алегзандър го погледна укорително със сините си очи.
— Ще ядем хляб и сирене, ако не можеш да си позволиш месо, дядо.
— Да си позволя? Мога да си го позволя. Просто не обичам разточителството.
— Нищо не сме разхитили, сър — заяви Стодарт-Уест, поглеждайки надолу към чинията си, която беше явно свидетелство за изявлението му.
— Вие, момчета, ядете два пъти повече от мен.
— Ние растем — поясни Алегзандър. — Необходимо ни е голямо количество белтъчини.
Старият човек изсумтя.
Когато двете момчета ставаха от масата, Люси чу как Алегзандър каза извинително на приятеля си:
— Не трябва да обръщаш внимание на дядо ми. Той е на диета или нещо такова и това го прави доста особен. И е ужасно стиснат. Сигурно е някакъв комплекс.
Стодарт-Уест заяви с разбиране:
— Имах една леля, която постоянно си мислеше, че ще фалира. А в действителност имаше много пари. Патологично състояние, каза лекарят. Носиш ли футболна топка, Алекс?
След като прибра масата и изми съдовете, Люси излезе. Отдалече чуваше как момчетата викат по поляната. Самата тя се отправи в противоположна посока, по предната алея, и оттам тръгна към насадените нагъсто рододендронови храсти. Започна да търси внимателно, като разтваряше листата и надничаше между тях. Минаваше последователно от храст към храст, като разравяше със стика за голф, когато любезният глас на Алегзандър Истли я сепна.