— Според Джонстън тя с мъртва от две-три седмици.
— Доста неприятно.
Докторът застана до саркофага и погледна надолу с искрено любопитство и професионално безразличие към това, което бе нарекъл „неприятно“.
— Не я познавам. Не е моя пациентка. Не си спомням някога да съм я виждал в Бракхамптън. Вероятно е била доста симпатична, хм, но някой все пак й е видял сметката.
Отново излязоха на чист въздух. Доктор Куимпър хвърли поглед към сградата.
— Къде е намерена? Как го наричат? Големият хамбар? В саркофаг! Фантастично! Кой я е намерил?
— Госпожица Люси Айлсбароу.
— О, новата домашна помощница? Какво е правила, та се е навирала в саркофага?
— Точно това възнамерявам да я попитам — заяви сериозно инспектор Бейкън. — А сега относно мистър Кракънторп. Бихте ли…?
— Ще го доведа.
Загърнат в шалове, мистър Кракънторп дойде с бърза крачка, придружаван от лекаря.
— Позор! — отсече гой. — Абсолютен позор! Донесох този саркофаг от Флоренция, чакай да видя, трябва да е било през 1908 или 1909 година.
— А сега спокойно — предупреди го докторът. — Няма да бъде приятно, нали знаете.
— Колкото и да съм болен, аз трябва да изпълня задължението си.
Съвсем краткото посещение в големия хамбар обаче се оказа твърде дълго за него. Мистър Кракънторп се измъкна отново навън със забележителна бързина.
— Никога през живота си не съм я виждал! — заяви той. — Какво означава това? Пълен позор. Не беше Флоренция, сега си спомням — беше Неапол. Много красив екземпляр. И някаква си глупава жена трябваше да дойде и да се остави да я убият вътре!
Той придържаше края на палтото си откъм лявата си страна.
— Твърде много е за мен… Сърцето ми… Къде е Ема? Докторе…
Доктор Куимпър го хвана под ръка.
— Ще ви мине — каза той. — Предписвам малък стимулант. Бренди.
Двамата тръгнаха обратно към къщата.
— Сър, моля ви, сър!
Инспектор Бейкън се обърна. Пристигнаха двете момчета на велосипеди, останали без дъх. На лицата им бе изписана силна молба.
— Моля ви, сър, може ли да видим тялото?
— Не — отвърна инспектор Бейкън.
— О, моля ви, сър. Не се знае. Може би я познаваме. Молим ви, сър, бъдете човек. Не е честно. Станало е убийство, и то в собствения ни хамбар — шанс, който може никога отново да не ни се случи. Бъдете човек, сър.
— Кои сте вие?
— Аз съм Алегзандър Истли, а това е моят приятел Джеймс Стодарт-Уест.
— Виждали ли сте наоколо руса жена, облечена в светло палто от катерички?
— Не си спомням точно — хитро отвърна Алегзандър. — Ако можех да погледна.
— Пусни ги вътре, Сандърс — каза инспектор Бейкън на полицая, застанал до вратата на хамбара. — Човек веднъж е млад.
— О, сър, благодарим ви, сър — шумно извикаха двете момчета. — Много мило, сър.
Бейкън се отправи към къщата.
„А сега — каза си мрачно, — към госпожица Люси Айлсбароу“.
След като заведе полицаите в Големия хамбар и накратко описа действията си, Люси се оттегли, без обаче да си прави илюзии, че са приключили с нея.
Току-що беше обелила картофите за пържене за вечерята, когато й бе съобщено, че инспектор Бейкън иска да я види. Люси остави настана голямата купа с подсолена студена вода, в която бяха картофите, и последва полицая там, където я очакваше инспекторът. Седна спокойно и зачака въпросите му.
Каза си името и адреса в Лондон и по собствена инициатива добави:
— Ще ви дам някои имена и адреси за справки, ако искате да знаете всичко за мен.
Имената бяха много впечатляващи. Един адмирал от флота, ректор на колеж от Оксфорд и една жена с благородническа титла. Без да иска, инспектор Бейкън беше впечатлен.
— И така, госпожица Айлсбароу, вие отидохте в големия хамбар, за да откриете някаква боя. Вярно ли е? И след като намерихте боята, взехте железен лост, насилихте капака на този саркофаг и намерихте тялото. Какво търсехте в саркофага?
— Труп — отвърна Люси.
— Търсехте труп и го намерихте! Това не ви ли прилича на твърде необикновена история?
— Да, историята е необикновена. Може би ще ми позволите да ви обясня.
— Мисля, че така наистина ще е най-добре.
Люси им разказа точно събитията, които бяха довели до нейното сензационно откритие. Инспекторът ги обобщи с тон на удивление: