Беше студен и ветровит ден, когато семейство Кракънторп излязоха от залата, в която се беше провело следствието. Бяха петима — Ема, Седрик, Харолд, Алфред и Брайън Истли — съпругът на починалата дъщеря Едит. Там беше и господин Уимборн — шефът на адвокатската кантора, която се занимаваше с правните въпроси на семейство Кракънторп. Беше дошъл специално от Лондон, въпреки затрудненията, за да присъства на предварителното следствие. За момент всички останаха, зъзнейки, на тротоара. Беше се събрала доста голяма тълпа. Пикантните факти за „трупа в саркофага“ бяха подробно отразени както в Лондон, така и в местния печат.
Чу се шепот: „Ето ги…“.
Наетият внушителен даймлер се приближи до бордюра на тротоара. Ема влезе и даде знак на Люси. Последваха ги господин Уимборн, Седрик и Харолд. Брайън Истли каза:
— Ще взема Алфред със себе си в микробуса.
Шофьорът затвори вратата и даймлерът се приготви да потегли.
— Спрете! — извика Ема. — Ето ги момчетата!
Въпреки отчаяните им протести момчетата бяха оставени 8 Ръдърфорд Хол, но за изненада на всички, се появиха ухилени до уши.
— Дойдохме с велосипедите — заяви Стодарт-Уест. — Полицаят беше много любезен и ни пусна отзад в залата. Мисля, че не възразявате, госпожице Кракънторп — добави той учтиво.
— Тя няма нищо против — отвърна Седрик от името на сестра си. — Човек веднъж е млад. Предполагам, че това е първото ви следствие.
— Беше доста разочароващо — отбеляза Алегзандър. — Приключи толкова бързо.
— Не можем да стоим тук и да си говорим — раздразнено заяви Харолд. — Има огромна тълпа. И всичките тези фоторепортери.
Даде знак на шофьора, колата се отдели от бордюра и потегли. Момчетата помахаха весело.
— Приключило толкова бързо! — заяви Седрик. — Ето какво си мислят те, наивниците! То едва сега започва.
— Всичко е толкова абсурдно. Абсолютно абсурдно — отбеляза Харолд. — Предполагам…
Той погледна към господин Уимборн, който стисна тънките си устни и поклати с отвращение глава.
— Надявам се — заяви нравоучително адвокатът, — че цялата история скоро ще бъде изяснена. Полицията действа толкова експедитивно. Въпреки всичко, както отбеляза Харолд, цялата тази работа е толкова абсурдна.
Докато говореше, господин Уимборн погледна към Люси с явно неодобрение. „Ако тази млада жена — сякаш казваха очите му — не се беше пъхала там, където няма работа, нищо подобно нямаше да се случи“.
Това изречение или друго, твърде подобно на него, бе изказано гласно от Харолд Кракънторп.
— Между другото, ъъъ, госпожице, ъъъ, Айлсбароу, какво точно ви накара да отидете и да погледнете в онзи саркофаг?
Люси вече се чудеше кога тази мисъл щеше да хрумне на някой от семейството. Знаеше, че полицията щеше да я попита най-напред за този факт. Беше изненадана, че изглежда до момента тя не беше минала на никого другиго през ума. Седрик, Ема, Харолд и мистър Уимборн се вторачиха едновременно в нея.
Отговорът й, естествено, бе подготвен предварително.
— Действително — започна тя колебливо, — и аз не знам… Имах чувството, че мястото се нуждае от щателно прочистване. А и имаше — тя отново се поколеба — много специфична и неприятна миризма.
Тя разчиташе съвсем основателно на неизбежното потръпване, което щеше да предизвика у всекиго неприятна асоциация.
Господин Уимборн промърмори:
— Да, да, разбира се… около три седмици — така каза съдебният лекар… Знаете ли, смятам, че всички ние трябва да положим усилия и да изключим този факт от съзнанието си — усмихна се той окуражително на Ема, която силно пребледня. — Не забравяйте, че тази нещастна млада жена няма нищо общо с никого от нас.
— О, не можете да сте толкова сигурен, нали? — намеси се Седрик.
Люси Айлсбароу го погледна с интерес. Тя вече бе заинтригувана от доста натрапващите се различия между тримата братя. Седрик беше едър мъж със загоряло лице с неправилни черти, рошава тъмна коса и весел нрав. Беше пристигнал от летището брадясал и макар че се беше избръснал, подготвяйки се за следствието, все още носеше дрехите, с които бе пътувал — сякаш му бяха единствените — стари сиви спортни панталони от каша и доста износено, размъкнато яке с кръпки. Приличаше на истински бохем и се гордееше с това.
Брат му Харолд, тъкмо обратното, бе идеалният образ на джентълмен от Сити и директор на крупни компании. Беше висок, със стегната изправена стойка, имаше тъмна коса, леко започнала да оплешивява на слепоочията, и тънки черни мустаци. Беше облечен безупречно в тъмен елегантен костюм и носеше светлосива вратовръзка. Изглеждаше такъв, какъвто беше — умен и преуспяващ бизнесмен. Той отбеляза хладно: