— Седрик, забележката ти наистина е много неуместна.
— Не виждам защо. В крайна сметка, тя беше в нашия хамбар. За какво е отишла там?
Господин Уимборн се прокашля и каза:
— Може би… ъъъ… някаква среща. Всички наоколо са знаели, както разбирам, че ключът е бил закачен отвън на един пирон.
Тонът му показваше възмущение от безотговорността на подобно действие. Беше толкова явно, че накара Ема да заговори извинително:
— Всичко започна по време на войната. Заради служителите от гражданската противовъздушна отбрана. Имаше малък спиртник, на който си варяха какао. А после, тъй като там наистина нямаше нищо, което някой би поискал да открадне, продължихме да оставяме ключа отвън. Беше удобно за женската благотворителна организация. Ако го бяхме държали в къщата, щеше да бъде неудобно, когато им потрябва, за да подготвят помещението, а вкъщи няма никого. Имахме само приходящи, а не постоянни прислужници…
Гласът й замря. Говореше механично, без да проявява интерес, сякаш умът й беше някъде другаде.
Седрик бързо й хвърли озадачен поглед.
— Ти си разтревожена, сестро. Какво има?
Харолд заговори раздразнено:
— Наистина, Седрик, как би могъл да питаш?
— Да, питам. Съгласен съм, че някаква непозната млада жена се е оставила да я убият в хамбара на Ръдърфорд Хол (звучи като викторианска мелодрама), съгласен съм също, че в момента Ема е шокирана, но тя винаги е била разумно момиче. Не виждам защо сега трябва да продължава да се тревожи. Дявол да го вземе, човек свиква с всичко.
— Убийството е нещо, с което някои хора свикват малко по-трудно, отколкото вероятно е в твоя случай — язвително отговори Харолд. — Бих помислил, че в Майорка убийствата са нещо съвсем нормално.
— Ибиса, не Майорка.
— Все същото е.
— Съвсем не, това е съвършено друг остров.
Харолд продължи да говори:
— Мисълта ми е, че макар убийството за теб да представлява нещо всекидневно и обикновено, след като живееш сред южняци с гореща кръв, все пак ние в Англия приемаме тези неща сериозно — после добави с нарастващо раздразнение: — Седрик, как наистина можа да се явиш на следствието с тези дрехи?
— Какво им е на дрехите ми?
— Неподходящи са.
— Е, във всеки случай са единствените, които съм взел. Не опаковах целия си гардероб, когато се втурнах към вкъщи, за да бъда със семейството си заради този случай. Аз съм художник, а художниците обичат да се чувстват удобно в дрехите си.
— Значи все още се опитваш да рисуваш?
— Слушай, Харолд, когато кажеш, че се опитвам да рисувам…
Господин Уимборн авторитетно се изкашля.
— Този спор е безполезен — каза той укорително. — Мила Ема, надявам се, че ще ми кажете дали има още нещо, за което мога да ви бъда от полза, преди да се върна в града.
Упрекът подейства. Ема Кракънторп отвърна бързо:
— Благодаря ви, че дойдохте.
— Няма защо. Желателно беше да присъствам на предварителното следствие, за да наблюдавам процедурата от името на семейството. Уредих да се проведе разговор вкъщи с инспектора. Не се съмнявам, че колкото и да е тъжна, ситуацията скоро ще се изясни. Според мен почти няма съмнение относно случилото се. Както ни каза Ема, хората тук са знаели, че ключът на големия хамбар се закача отвън на вратата. Изглежда много вероятно през зимните месеци мястото да се е ползвало за срещи от местните двойки. Сигурно е избухнала кавга и някой младеж е изгубил контрол над себе си. Ужасен от извършеното, погледът му е попаднал върху саркофага, който е чудесно скривалище.
„Да, звучи много правдоподобно — помисли си Люси. — Точно това би си помислил човек“. Тук Седрик отбеляза:
— Казвате местна двойка, но никой не е в състояние да идентифицира момичето.
— Все още сме в началото. Без съмнение, не след дълго то ще бъде разпознато. Разбира се, възможно е въпросният мъж да е местен жител, а момичето да е пристигнало от другаде, може би от някоя друга част на Бракхамптън. Градът се е разраснал неимоверно през последните двайсет години.