— А къщата?
— Ще я получи най-големия жив син на Лутър Кракънторп или неговият наследник.
— Едмънд Кракънторп беше ли женен?
— Не.
— Така че имението всъщност ще се наследи от…
— Следващия му син — Седрик.
— Самият Лутър Кракънторп не може да разполага с него?
— Не.
— Доста странно! Започвам да мисля — подметна хитро инспектор Крадък, — че бащата не го е обичал особено много.
— Правилно мислите — заяви господин Уимборн. — Старият Джосая беше разочарован, че големият му син не проявява никакъв интерес към фамилния бизнес или всъщност към какъвто и да било бизнес. Лутър прекарваше времето си в пътувания в чужбина и в колекциониране на objets d’art1. Старият Джосая се отнасяше твърде неблагосклонно към подобен род неща. Ето защо остави парите си на следващото поколение.
— Но междувременно следващото поколение не разполага с никакъв доход, с изключение на това, което само спечели или което баща им отпусне, а техният баща има значителен доход, но няма пълномощия да се разпорежда със състоянието.
— Точно така. И не мога да си представя какво общо имат тези неща с убийството на непознатата млада жена с чуждестранен произход.
— Като че ли няма нищо общо — е готовност се съгласи инспектор Крадък. — Просто исках да си изясня всички факти.
Господин Уимборн го погледна рязко, после, видимо доволен от резултата на огледа си, се изправи.
— Сега предлагам да се върна в Лондон, освен ако няма нещо друго, което бихте искали да знаете.
Той погледна единия, а после другия мъж.
— Не, благодаря ви, сър.
Откъм вестибюла звукът на гонга се извиси до фортисимо.
— Господи! — възкликна господин Уимборн. — Мисля, че някое от момчетата се упражнява.
Инспектор Крадък повиши глас, за да надвика шума, и каза:
— Ще оставим семейството да обядва на спокойствие, но двамата е инспектор Бейкън бихме искали да се върнем по-късно, да кажем, в два и петнайсет, и да разговаряме накратко с всекиго от тях.
— Мислите ли, че е необходимо?
— Е… — сви рамене Крадък. — Просто още една възможност. Някой може да си припомни нещо, което би ни насочило към самоличността на жената.
— Съмнявам се, инспекторе. Силно се съмнявам. Но ви желая успех. Както казах преди малко, колкото по-скоро се изясни тази неприятна история, толкова по-добре ще бъде за всички.
Поклащайки глава, той бавно излезе от стаята.
След като се завърна от следствието, Люси влезе направо в кухнята и се зае с приготвянето на обеда. Брайън Истли надникна вътре.
— Мога ли да ви бъда полезен с нещо? — попита той. — Свикнал съм с работата в домакинството.
Люси му хвърли бърз, малко разсеян поглед. Брайън пристигна направо на следствието с малката си кола „Ем Джи“ и тя все още не бе имала достатъчно време да го прецени.
Това, което видя, беше много приятно. Истли беше симпатичен млад мъж малко над трийсетте, с кестенява коса, тъжни сини очи и огромни руси мустаци.
— Момчетата още не са се върнали — отбеляза той, като влезе и седна на края на кухненската маса. — Ще им трябват още двайсетина минути, за да пристигнат с велосипедите.
Люси се усмихна.
— Те явно твърдо са решили да не пропуснат нищо.
— Не можем да ги упрекваме. Искам да кажа, че се сблъскват с първото следствие, когато са все още твърде млади, и то в собственото си семейство.
— Имате ли нещо против да станете от масата, господин Истли? Искам да поставя тук тавата.
Брайън се подчини.
— Тази мазнина изглежда ужасно гореща. Какво смятате да сложите в нея?
— Йоркширски пудинг.
— Добрият стар Йоркшир. Говеждо печено от стара Англия, това ли е менюто за днес?
— Да.
— Всъщност погребален пирог с месо. Мирише приятно — подуши одобрително той. — Нали не възразявате да си побъбрим?
— Ако сте дошли да помагате, бих предпочела наистина да го правите — тя извади тиган от фурната. — Ето, обърнете картофите, за да се зачервят и от другата страна.