Брайън се подчини с готовност.
— Всичките тези неща така ли си съскаха, докато бяхме на следствието? Какво ли щеше да стане, ако бяха изгорели!
— Малко вероятно е. Фурната има терморегулатор.
— Нещо като електрически мозък, а? Така ли е?
Люси погледна бързо към него.
— Точно така. Сега пъхнете тавата във фурната. Ето, вземете ръкавицата. На втория рафт, искам йоркширският пудинг да се пече най-горе.
Брайън се подчини. Чу се писклив звук.
— Изгорихте ли се?
— Съвсем малко. Няма значение. Колко опасно занимание е готвенето!
— Предполагам, че никога не си готвите сам.
— Напротив, правя го, и то твърде често. Но не и неща от този род. Мога да сваря яйце, ако не забравя да погледна часовника. Мога също да правя и яйца с бекон. Мога да сложа пържола на грила или да си отворя консерва със супа. В апартамента си имам една от онези малки електрически фурнички.
— В Лондон ли живеете?
— Ако може да се нарече живот — да.
Тонът му беше унил. Наблюдаваше как Люси изсипва в съда сместа за йоркширския пудинг.
— Това ме развесели — каза той и въздъхна.
След като непосредствените й задължения свършиха, Люси го погледна с повече внимание.
— Кое — кухнята?
— Напомня ми нашата кухня у дома, когато бях момче.
Изведнъж Люси забеляза, че у Брайън Истли има нещо тъжно. Когато го погледна по-отблизо, тя разбра, че той беше по-възрастен, отколкото й се бе сторило в началото. Сигурно наближаваше четирийсетте. Беше й трудно да мисли за него като за бащата на Алегзандър. Напомняше й за безбройните млади пилоти през войната, когато бе на четиринайсет години — възраст, в която всичко й правеше впечатление.
Израснала в един следвоенен свят, имаше чувство, че Брайън не беше живял — сякаш годините просто го бяха подминали. Следващите му думи го потвърдиха. Той отново се бе отпуснал на кухненската маса.
— Труден свят — отбеляза, — нали? Имам предвид, че не е лесно да се ориентираш в него. Виждате ли, не съм подготвен за подобно нещо.
Люси си спомни какво й беше разказала Ема.
— Били сте летец изтребител, нали? — попита тя. — Получили сте орден за особени заслуги.
— Ето кое те обърква. Получаваш някакъв орден, а после хората се опитват да ти улеснят живота. Дават ти работа и така нататък. Много мило от тяхна страна. Всичко това обаче са административни служби, а теб просто не те бива за тях. Да седиш на бюро, затънал в цифри. Имах свои идеи, разбирате ли, опитах едно-друго. Но не можеш да получиш подкрепа. Не можеш да накараш момчетата да дойдат и да дадат парите. Ако имах малко капитал…
Той се замисли.
— Не познавахте Еди, нали? Съпругата ми. Разбира се, че не сте я познавали. Различаваше се много от всички тези тук. Беше по-млада. Участваше в Женската спомагателна служба към военновъздушните сили. Винаги казваше, че баща й е малко смахнат. Знаете, че е така. Дяволски стиснат относно парите. Като че ли може да ги отнесе със себе си. Когато умре, ще бъдат поделени. Делът на Еди ще бъде за Алегзандър, разбира се, но той няма да може да се докосне до състоянието, докато не стане на двайсет и една години.
— Съжалявам, бихте ли станали отново от масата? Искам да я подредя и да приготвя соса.
В този момент Алегзандър и Стодарт-Уест пристигнаха порозовели и останали без дъх.
— Здравей, Брайън — обърна се мило Алегзандър към баща си. — Ето къде си бил. Страхотно говеждо, казвам ти. Има ли йоркширски пудинг?
— Да, има.
— В училище ни дават отвратителен йоркширски пудинг — много клисав.
— Недей да ми пречиш — нареди Люси. — Искам да направя соса.
— Направете много сос. Може ли да напълните две купи?
— Да.
— Добреее — заяви Стодарт-Уест, произнасяйки внимателно думата.
— Не го обичам рядък — загрижено каза Алегзандър.
— Няма да бъде рядък.
— Тя е страхотна готвачка — информира Алегзандър баща си.
За момент Люси доби впечатлението, че ролите им са разменени. Алегзандър говореше като нежен баща на сина си.
— Можем ли да ви помогнем, госпожице Айлсбароу? — учтиво попита Стодарт-Уест.
— Да. Алегзандър, иди и удари гонга. Джеймс, отнеси този поднос в трапезарията. А вие, мистър Истли, бихте ли взели месото? Аз ще донеса картофите и йоркширския пудинг.
— Тук е човекът от Скотланд Ярд — отбеляза Алегзандър. — Мислите ли, че ще обядва с нас?