— Не знаете ли дали някой в семейството има някаква връзка с Франция?
Брайън отговори, че семейство Кракънторп не са особено весели хора.
— Бракът на Харолд е сполучлив — отбеляза той. — Жена с рибешка глава, дъщеря на някакъв обеднял граф. Не смятам, че Алфред се интересува много от жени, прекарва живота си в уреждане на съмнителни сделки, които накрая се оказват неуспешни. Мисля, че Седрик има няколко испански сеньорите, които скачат през обръчите на кринолина за него в Ибиса. Жените доста си падат по Седрик. Не се бръсне редовно и като че ли никога не се мие. Не разбирам защо това привлича жените, но очевидно е така. Не ви помогнах кой знае колко, нали? — ухили им се той. — По-добре наемете младия Алегзандър за тази работа. Двамата със Стодарт-Уест усилено търсят навън улики. Обзалагам се, че ще намерят нещо.
Инспектор Крадък изрази надежда, че ще стане така, и благодари на Брайън Истли. После каза, че би искал да разговаря с госпожица Ема Кракънторп.
Той огледа с по-голямо внимание Ема Кракънторп, отколкото преди. Все още се чудеше на израза, който бе забелязал на лицето й преди обеда. Тиха жена. Нито глупава, нито прекалено интелигентна. Една от тези мили, приятни жени, които мъжете приемат за даденост и които имат способността да превърнат една къща в дом, като й придадат атмосфера на спокойствие и хармония. Такава, мислеше си той, беше Ема Кракънторп.
Подобни жени често биват подценявани. Зад спокойната им външност се крие силен характер. С тях човек трябва да се съобразява. Вероятно, мислеше си инспекторът, ключът към мистерията за мъртвата жена в саркофага беше скрит някъде дълбоко в съзнанието на Ема.
Докато тези мисли преминаваха през главата му, Крадък я питаше за различни маловажни подробности.
— Мисля, че едва ли има нещо, което да не сте казали на инспектор Бейкън — започна той, — така че няма да ви безпокоя с много въпроси.
— Моля, питайте каквото желаете.
— Както ви обясни господин Уимборн, стигнахме до заключението, че убитата жена не е от този край. Това може би е облекчение за вас, поне господин Уимборн, изглежда, мислеше така. Но то прави нещата по-трудни за нас. Едва ли ще е лесно да бъде идентифицирана.
— Нищо ли не е имала? Чанта, документи?
Крадък поклати глава.
— Никаква чанта, нищо по джобовете.
— Нямате ли представа как се казва или откъде е дошла, нищо ли не знаете наистина?
Крадък си помисли: „Тя иска да знае, гори от желание да научи коя е била жената. Чудя се дали през цялото време се е чувствала така? Бейкън не остави у мен подобно впечатление, а той е умен човек“.
— Не ни е известно нищо за нея — отвърна той. — Ето защо се надявахме, че един от вас би могъл да ни помогне. Сигурна ли сте, че вие не сте в състояние? Дори и след като не я познахте, не се ли сещате коя би могла да бъде?
Помисли си, вероятно беше само внушение, че тя направи съвсем кратка пауза, преди да отговори.
— Нямам абсолютно никаква представа — отвърна.
Неусетно държанието на инспектор Крадък се промени.
Това почти не пролича, с изключение на едва забележимата твърдост, прозвучала в гласа му:
— Когато господин Уимборн ви каза, че жената е чужденка, защо сметнахте, че е французойка?
Ема не беше объркана, само веждите й леко се повдигнаха.
— Така ли беше? О, да, наистина. Не знам точно, може би защото човек винаги е склонен да смята, че чужденците са французи, докато не установи от каква националност са всъщност. Повечето чужденци в тази страна са французи, нали?
— Не бих казал, госпожице Кракънторп. Вече не. Тук има хора от толкова националности — италианци, германци, австрийци, от скандинавските страни…
— Да, май че сте прав.
— Нямате ли някаква специална причина да мислите, че вероятно тази жена е французойка?
Тя не побърза да отрече. Просто помисли за момент и после поклати отрицателно глава почти със съжаление.
— Не, наистина нямам.
Срещна погледа му спокойно, без да трепне. Крадък погледна към инспектор Бейкън. Последният се наведе напред и показа малка емайлирана пудриера.
— Позната ли ви е, госпожице Кракънторп?
Тя я взе и я разгледа.
— Не, положително не е моя.
— Нямате ли представа на кого е принадлежала?
— Не.
— Тогава няма нужда да ви безпокоим повече засега.
— Благодаря.