Думите не й достигаха. Тя погледна към добре изразяващия се приятен млад мъж, посетил я с необходимите официални документи, а после към снимката, която гой й подаде.
— Точно това е момичето — каза тя. — Да, тя е. Горката! Трябва да призная, доволна съм, че сте намерили тялото й. Никой не вярваше на нито една моя дума. Нито полицията, нито служителите от железниците, нито който и да било друг. Много е неприятно да не ти вярват. Във всеки случай, никой не би могъл да каже, че не съм направила всичко възможно, за да ги накарам да ми повярват.
Симпатичният млад мъж се съгласи със съчувствие и разбиране.
— Къде, казвате, е било намерено тялото?
— В един хамбар в имението Ръдърфорд Хол, близо до Бракхамптън.
— Никога не съм го чувала. Чудя се как се е озовало там.
Младият мъж не отговори.
— Предполагам, че го е намерила Джейн Марпъл. Вярвам на Джейн.
— Тялото — уточни младият човек, поглеждайки в бележника си — е било намерено от някоя си госпожица Люси Айлсбароу.
— И за нея не съм чувала — отвърна госпожа Магликъди. — Продължавам да мисля, че Джейн Марпъл има нещо общо с това.
— Както и да е, госпожа Магликъди, вие определено разпознавате на снимката жената, която сте видели във влака.
— Когато някакъв мъж я удуши. Да, тя е.
— А сега бихте ли могли да опишете мъжа?
— Беше висок — отговори госпожа Магликъди.
— Да?
— И тъмнокос.
— Да?
— Това е всичко, което мога да ви кажа — заключи госпожа Магликъди. — Беше с гръб към мен. Не видях лицето му.
— Бихте ли го познали?
— Не, разбира се! Беше обърнат с гръб към мен. Не съм видяла лицето му.
— Нямате ли някаква представа за възрастта му?
Госпожа Магликъди се замисли.
— Не, наистина нямам. Искам да кажа, не знам… Почти съм сигурна, че не беше много млад… Раменете му изглеждаха… ъъъ… изправени, ако разбирате какво имам предвид.
Младият мъж кимна.
— Над трийсетте, не мога да определя по-точно. Нали разбирате, всъщност не гледах него. Виждах нея и ръцете около врата й, лицето й — цялото посиняло… Понякога го сънувам, дори и сега.
— Преживяването сигурно е било тежко — със съчувствие отбеляза младият мъж. Затвори бележника си и каза: — Кога се връщате в Англия?
— Най-рано след три седмици. Нали не е необходимо да съм там?
Той побърза да я успокои:
— О, не. В момента нищо не бихте могли да направите. Разбира се, ако арестуваме някого…
Фразата остана недовършена.
По пощата пристигна писмо от госпожица Марпъл до нейната приятелка. Буквите бяха заострени, изписани с тънки и дебели линии. Госпожа Магликъди познаваше почерка и не се затрудни особено при разчитането му. Госпожица Марпъл изпращаше пълен и подробен разказ на приятелката си, която поглъщаше всяка дума с огромно задоволство.
Двете е Джейн им дадоха добър урок.
Глава единайсета
— Просто не мога да ви разбера — каза Седрик Кракънторп.
Той се отпусна на разрушената стена на голям изоставен свинарник и се втренчи в Люси Айлсбароу.
— Какво не можете да разберете?
— Какво правите тук?
— Изкарвам си прехраната.
— Като слугиня?
— Вие сте старомоден — отвърна Люси. — Слугиня! Аз съм помощница в домакинството, професионална прислужница или откликваща на молби за помощ жена, най-вече последното.
— Не е възможно да ви харесват всичките тези неща, които трябва да вършите — да готвите, да оправяте, да препускате из цялата къща, да потапяте ръце до лактите в мазната вода.
Люси се засмя.
— Може би не с тези подробности, но готвенето удовлетворява творческите ми инстинкти, а в мен нещо истински тържествува, когато оправям бъркотии.
— Аз живея в постоянна бъркотия — отбеляза Седрик. — И ми харесва — добави той предизвикателно.
— Изглежда наистина е така.
— Къщичката ми в Ибиса е устроена на прост и ясен принцип. Три плитки чинии, две чаши с чинийки, легло, маса и няколко стола. Навсякъде има прах, петна от боя и парчета камък — правя и скулптури. На никого не разрешавам да пипа нищо. Не бих допуснал жена в дома си.
— При никакви обстоятелства?
— Какво имате предвид?
— Допусках, че човек с такива артистични вкусове вероятно има някакъв интимен живот.