— Да, мислиш ли…
— Защо трябва да бъде Мартин!
— Като си помисли човек, онази телеграма беше доста странна. Трябва да е било приблизително по същото време. Дали, в крайна сметка, не е дошла тук и…
— Глупости, защо Мартин ще дойде тук и ще ходи в големия хамбар? Какво ще търси там? Струва ми се невероятно.
— Не смяташ ли, че трябваше да кажа на инспектор Бейкън или на другия детектив?
— Какво да му кажеш?
— Ами… за Мартин. За писмото.
— Недей да усложняваш нещата, като си въобразяваш разни неуместни неща, които нямат нищо общо с нас. Във всеки случай, въобще не бях убеден в автентичността на писмото на Мартин.
— А аз бях.
— Винаги вярваш на всякакви невъзможни неща преди закуска, момичето ми. Съветът ми към теб е: стой мирно и си дръж устата затворена. Работа на полицията е да идентифицира скъпоценния си труп. Обзалагам се, че Харолд би казал същото.
— Сигурна съм, че Харолд би постъпил така. А също и Алфред. Но аз се безпокоя, Седрик, наистина се безпокоя. Не знам какво трябва да направя.
— Нищо — веднага отвърна Седрик. — Дръж си устата затворена, Ема. Не тръгвай сама към бедата — това е моето мото.
Ема Кракънторп въздъхна. От къщата излезе доктор Куимпър и отвори вратата на очукания си „Остин“. Позабави се, като я видя, после остави колата и се запъти към нея.
— Ема — каза той, — баща ви е в чудесна форма. Убийството му понася добре. Създава му интерес към живота. Трябва да го препоръчам и на други свои пациенти.
Ема се усмихна механично. Доктор Куимпър винаги бързо забелязваше реакциите на хората около себе си.
— Случило ли се е нещо? — попита той. Ема го погледна. Беше започнала да разчита много на любезността и съчувствието на лекаря. Той се беше превърнал в приятел, на когото можеш да се облегнеш, не беше само медицински служител. Преднамерената му грубост не можеше да я заблуди — тя познаваше добротата, скрита зад нея.
— Да, разтревожена съм — призна Ема.
— Искате ли да ми кажете? Ако не желаете, недейте.
— Да. Вече знаете известна част. Въпросът се състои в това, че се чудя какво да правя.
— Забелязал съм, че преценката ви обикновено е точна. За какво става дума?
— Може би си спомняте какво ви разказах веднъж за брат си — за този, който бе убит през войната.
— Имате предвид историята, че се бил оженил или че искал да се жени за някакво френско момиче? Нещо от този род?
— Да. Почти веднага след като получих онова писмо, той беше убит. Никога не чухме нещо повече за момичето. Всъщност всичко, което знаехме, беше малкото й име. Все чакахме да пише или да дойде, но нищо подобно не се случи. Нямахме никаква вест допреди около месец, точно преди Коледа.
— Спомням си, че получихте писмо, нали?
— Да. В него тя пишеше, че се намира в Англия и би искала да дойде да ни види. Всичко беше уредено, но в последния момент изпрати телеграма, че незабавно трябва да се върне във Франция.
— И после?
— Полицаите смятат, че убитата жена е била французойка.
— Така ли? На мен ми приличаше повече на англичанка, но човек наистина трудно може да прецени. Какво ви тревожи тогава? Да не би фактът, че убитата жена би могла да бъде момичето на брат ви?
— Да.
— Мисля, че е малко вероятно — заяви доктор Куимпър и добави: — Независимо от това, разбирам как се чувствате.
— Чудя се дали не трябва да разкажа на полицията за… за всичко. Седрик и останалите твърдят, че не е необходимо. Вие как смятате?
— Хм — доктор Куимпър сви устни. За момент остана мълчалив, потънал в мисли. После, против волята си, изрече: — Разбира се, много по-просто е да не казвате нищо. Ясно ми е как се чувстват братята ви. И все пак…
— Какво?
Куимпър я погледна. В очите му проблесна нежност.
— Аз бих отишъл и бих им разказал — допълни той. — Ако не го направите, ще продължавате да се тревожите. Познавам ви.
Ема леко се изчерви.
— Може би съм глупава.
— Направете това, което искате, скъпа, а другите от семейството да си гледат работата. Винаги бих подкрепил преценката ви пред тях.
Глава дванайсета
— Момиче! Ей, момиче! Ела тук!
Люси изненадано обърна глава. Старият господин Кракънторп й махаше настойчиво иззад една отворена врата.