— Имате ли нужда от мен, господин Кракънторп?
— Не говори толкова много. Ела тук.
Люси се подчини на повелителния жест. Старият господин Кракънторп я хвана под ръка, въведе я в стаята и затвори вратата.
— Искам да ти покажа нещо — каза той.
Люси се огледа. Намираха се в малка стая, очевидно предназначена за кабинет, но явно доста отдавна неизползвана по предназначение. На бюрото имаше купища прашни вестници, а от ъглите на тавана като гирлянди се спускаха паяжини. Въздухът миришеше на влага и мухъл.
— Искате ли да почистя тази стая? — попита тя.
Старият господин Кракънторп усилено заклати отрицателно глава.
— Не! Държа я заключена. На Ема й се ще да се развърти чук, но аз не й разрешавам. Това е моята стая. Виждаш ли тези камъни? Те са геоложки образци.
Люси погледна колекцията от тринайсет-четиринайсет скални парчета, някои шлифовани, други — не.
— Хубави са — любезно каза тя. — Много са интересни.
— Напълно си права. Интересни са. Ти си интелигентно момиче. Не ги показвам на всеки. Ще ти покажа още някои неща.
— Много мило от ваша страна, но аз наистина трябва да продължа да си върша работата. Когато в къщата има шест души…
— Които ще ми изядат ушите… Точно това правят, когато дойдат тук. Ядат. Дори и не предлагат да плащат храната, която изяждат. Кръвопийци! Всички чакат да умра. Е, аз пък още няма да умра — няма да умра, за да им доставя удоволствие. Дори съм по-здрав, отколкото си мисли Ема.
— Сигурна съм, че е така.
— Нито пък съм толкова стар. Тя ме изкарва стар човек и се държи с мен като със старец. Ти не мислиш, че съм стар, нали?
— Не, разбира се — отвърна Люси.
— Разумно момиче. Погледни.
Той посочи към голяма избеляла карта, закачена на стената. Люси видя, че тя представляваше родословно дърво. Някои от разклоненията му бяха нанесени толкова фино, че човек трябваше да има лупа, за да ги разчете. Имената на далечните праотци обаче бяха изписани с внушителни главни букви, а върху тях имаше корони.
— Аз съм с кралски произход — заяви господин Кракънторп. — Това е родословното дърво на майка ми, не на баща ми. Той беше парвеню! Обикновен човек. Не ме обичаше. Винаги съм го превъзхождал. Приличам на майка си — с вроден усет към изкуството и класическата скулптура. Той не намираше нищо в тях, старият глупак. Не помня майка си — починала е, когато съм бил на две години. Последен съм от нейното семейство. Имуществото им било разпродадено заради дългове и тя се омъжила за баща ми. Но я погледни тук — Едуард Изповедника, Етелред Нерешителния… и много други. Още преди да дойдат норманите. Преди норманите — забележително, нали?
— Да, наистина.
— Сега ще ти покажа нещо друго — той я поведе през стаята към някакъв тъмен дъбов шкаф.
Доста притеснена, Люси осъзнаваше силата на пръстите, сграбчили ръката й. Този ден господин Кракънторп положително не се чувстваше ни най-малко немощен.
— Виждаш ли го? Докаран е от Лъшингтън — родното място на майчиния ми род. В стил от времето на кралица Елизабет Първа. Нужни са четирима души, за да го преместят. Не знаеш какво държа вътре, нали? Искаш ли да ти покажа?
— Да — учтиво отвърна Люси.
— Не си ли любопитна? Всички жени са любопитни.
Той извади ключ от джоба си и отвори долната врата.
— Погледни, моето момиче. Знаеш ли какво има тук?
Показа й малък цилиндър, увит в хартия, която издърпа от единия край. Върху дланта му се изсипаха златни монети.
— Погледни ги, млада госпожице. Погледни ги, подръж ги, пипни ги. Знаеш ли какво представляват? Обзалагам се, че не знаеш. Прекалено млада си. Златни лири. Хубави златни лири. Парите, които използвахме, преди всичките тези книжни късчета да дойдат на мода. Струват много повече от глупавите хартийки. Събирам ги много отдавна. Имам и други неща в касата. Много скъпоценности са прибрани тук. Всичко е готово за бъдещето. Ема не знае — никой не знае. Това е нашата тайна, разбираш ли, момиче? Знаеш ли защо ти разказвам и показвам тези работи?
— Защо?
— Защото не искам да мислиш, че съм един свършен болен стар човек. В мен има още много хляб. Жена ми почина отдавна. Винаги обичаше да се противопоставя на всичко. Не харесваше имената, които дадох на децата — хубави саксонски имена. Не проявяваше никакъв интерес към родословното дърво. Никога не обръщах внимание на думите й — беше потиснато същество и непрекъснато отстъпваше. Ето, ти си енергично момиче — наистина много приятно момиче. Ще ти дам един съвет — не се захващай с млад мъж. Младите мъже са глупаци! Искаш ли да се погрижиш за бъдещето си? Ще чакаш… — пръстите му стиснаха ръката на Люси и той се наведе към ухото й. — Няма да кажа нищо повече. Чакай. Тези наивни глупаци си мислят, че скоро ще умра. Но аз няма да умра. Не бива да се изненадваш, ако надживея мнозина от тях. И тогава ще видим. Седрик и Алфред не са женени. Ема… Ема вече никога няма да се омъжи. Тя харесва малко Куимпър, но той никога няма да помисли да се ожени за нея. Разбира се, трябва да се има предвид и Алегзандър. Да, имаме и Алегзандър… Но знаеш ли, аз харесвам Алегзандър… Да, доста странно. Аз харесвам Алегзандър.