Тя замълча, а после продължи:
— Казах и на другите си двама братя. Алфред, изглежда, прие всичко като шега, макар той също да мислеше, че почти сигурно става дума за мошеничество. Седрик просто не прояви интерес, той е склонен към егоизъм. Възнамерявахме да приемем Мартин и да помолим господин Уимборн, нашия адвокат, също да дойде.
— Какво мисли господин Уимборн за писмото?
— Не успяхме да обсъдим въпроса с него. Тъкмо смятахме да го направим, когато пристигна телеграмата от Мартин.
— Не предприехте ли някакви по-нататъшни действия?
— Писах на адреса в Лондон и отбелязах върху плика: „Моля, препратете писмото“, но не получих никакъв отговор.
— Хм… Доста любопитна работа…
Той я погледна съсредоточено.
— Какво мислите вие самата за това?
— Не знам какво да мисля.
— Как реагирахте в момента? Смятахте ли, че писмото е истинско, или бяхте съгласна с баща си и с братята си? А зет ви? Между другото, какво мислеше той?
— О, Брайън смяташе, че писмото е истинско.
— А вие?
— Аз… Не бях сигурна.
— И как се чувствахте, предполагайки, че момичето действително е било вдовицата на брат ви Едмънд?
Чертите на Ема се смекчиха.
— Много обичах Едмънд. Той беше любимият ми брат. Струваше ми се, че при тези обстоятелства момиче като Мартин би изпратило точно такова писмо. Ходът на описаните събития изглеждаше напълно естествен. Приех, че до края на войната тя или се е омъжила отново, или е живяла с някой мъж, който се е грижел за нея и за детето. После вероятно този мъж е починал или я е изоставил и на нея й се е сторило съвсем редно да се обърне към семейството на Едмънд, както самият той е настоявал. На мен писмото ми изглеждаше истинско и естествено, но Харолд изтъкна, че ако е било написано от някой мошеник, това ще е някаква жена, която познава Мартин и знае всички факти, за да може да съчини едно напълно правдоподобно писмо. Трябваше да призная, че той имаше право, но въпреки всичко…
Тя млъкна.
— Искали сте писмото да е истинско? — внимателно запита Крадък.
Ема го погледна с благодарност.
— Да, исках да е истинско. Толкова бих се радвала, ако Едмънд имаше син.
Крадък кимна.
— Както казахте, на пръв поглед писмото изглежда напълно автентично. Изненадващо е продължението — фактът, че Мартин Кракънторп внезапно е заминала за Париж и оттогава не ви се е обадила. Вие сте й отговорили любезно, били сте готова да я посрещнете. Ако приемем, че тя е била истинската Мартин Кракънторп, защо не ви е писала отново, дори и да е трябвало да се върне във Франция? Разбира се, ако става дума за мошеник, обяснението е по-просто. Помислих си, че вероятно сте се консултирали с господин Уимборн и той е предприел разследвания, които са изплашили жената. Както обаче разбирам, случаят не е такъв. Все още остава вероятността някой от братята ви да е направил нещо подобно. Възможно е въпросната Мартин да има минало, което е по-добре да не се разследва. Може да е решила, че ще има работа само с любещата сестра на Едмънд, а не с практични и подозрителни бизнесмени. Навярно се е надявала, че без да й бъдат задавани много въпроси, ще получи известна сума от вас заради детето (което сега едва ли вече е дете, а най-вероятно петнайсет-шестнайсетгодишно момче). А всъщност е разбрала, че ще й се наложи да се сблъска с нещо съвършено различно. В крайна сметка, предполагам, че биха възникнали сериозни усложнения от правно естество. Ако Едмънд Кракънторп има син, роден от законен брак, той ще бъде един от наследниците на бащиното ви имение.
Ема кимна.
— Нещо повече. От всичко, което ми беше казано, излиза, че когато му дойде времето, той ще наследи Ръдърфорд Хол и земята около него, превърнала се в твърде ценен терен за строеж.
Ема погледна малко сепнато.
— Да, не бях помислила за тези неща.
— Е, аз на ваше място не бих се тревожил — каза инспектор Крадък. — Направихте много добре, че дойдохте да ми разкажете за това. Ще направя разследвания, но ми се струва твърде вероятно да няма никаква връзка между жената, написала писмото (и която навярно се е опитвала да спечели пари чрез мошеничество), и жената, чието тяло бе намерено в саркофага.