Ема се изправи с въздишка на облекчение.
— Толкова се радвам, че ви разказах всичко. Бяхте много любезен.
Крадък я придружи до вратата. После се обади на сержант Уедъръл.
— Боб, имам работа за теб. Иди на „Елвърс Кресънт 126“ № 10. Вземи със себе си снимка на мъртвата от Ръдърфорд Хол. Виж какво можеш да разбереш за жена на име Кракънторп — госпожа Мартин Кракънторп, която или е живяла там, или се е отбивала на този адрес да получава писма, за времето от, да кажем, от 15 декември до края на месеца.
— Слушам, сър.
Крадък се зае с разни други неща, които го очакваха върху бюрото му. Следобед отиде да се срещне със свой приятел — театрален агент. Разследванията му не дадоха резултат.
По-късно същия ден, когато се върна в кабинета си, намери върху бюрото си телеграма от Париж:
Подробностите, които съобщаваш, може би се отнасят за Ана Стравинска от балет „Марицки“. Предлагам да дойдеш.
Крадък въздъхна дълбоко с облекчение и челото му се отпусна. Най-после. Толкова, помисли си той, по въпроса за Мартин Кракънторп… Реши да вземе нощния ферибот за Париж.
Глава тринайсета
— Колко мило от ваша страна, че ме поканихте на чай — каза госпожица Марпъл на Ема Кракънторп.
Тя беше много мека и пухкава — въплъщение на приятна възрастна дама. Усмихваше се, оглеждайки се, на Харолд Кракънторп, облечен в елегантен тъмен костюм, на Алфред, който с чаровна усмивка й предлагаше сандвичи, на Седрик, застанал до камината в протрито вълнено сако, сърдит на останалите членове от семейството.
— Много се радвам, че можахте да дойдете — учтиво отговори Ема.
Нямаше и следа от намек за сцената, разиграла се след обеда същия ден, когато Ема възкликна:
— Божичко, съвсем забравих! Казах на госпожица Айлсбароу, че днес може да доведе старата си леля на чай.
— Отложи посещението — грубо заяви Харолд. — Все още има много неща, за които трябва да говорим. Нямаме нужда от непознати в къщата.
— Нека пие чай с момичето в кухнята или някъде другаде — добави Алфред.
— О, не, не мога да постъпя така — противопостави се твърдо Ема. — Ще бъде прекалено невъзпитано.
— Нека да дойде — намеси се Седрик. — Можем да я поразпитаме малко за прекрасната Люси. Трябва да ви кажа, че бих искал да науча нещо повече за момичето. Не съм сигурен, че мога да й се доверя. Прекалено е интелигентна.
— Има много солидни връзки — отбеляза Харолд. — Поставих си за цел да проверя. Човек трябва да бъде сигурен, като се има предвид къде си пъха носа и как намери трупа.
— Само ако знаехме коя е тази проклета жена — каза Алфред.
Харолд сърдито добави:
— Искам да ти кажа, Ема, че изглежда съвсем си си загубила ума, след като си отишла в полицията и си изказала предположение, че убитата жена би могла да бъде френската приятелка на Едмънд. Така те ще мислят, че тя е дошла тук и вероятно някой от нас я е убил.
— О, не, Харолд, не преувеличавай.
— Харолд е напълно прав — заяви Алфред.
— Не разбирам какво ти е влязло в главата. Имам чувството, че където и да ида, ме преследват цивилни полицаи.
— Казах й да не го прави — намеси се Седрик. — Тогава Куимпър я подкрепи.
— Това не е негова работа — сърдито отбеляза Харолд. — Да си гледа хапчетата и праховете, а и „националното здравеопазване“.
— Хайде, спрете да се карате — уморено каза Ема. — Наистина се радвам, че тази стара госпожица… как й беше името… ще дойде за чая. За всички нас ще бъде добре да има някой външен човек тук, за да не обсъждаме едни и същи неща отново и отново. Трябва да ида да се пооправя малко.
Тя излезе от стаята.
— Тази Люси Айлсбароу… — започна Харолд и спря. — Както казва Седрик, странно е, че е влязла в хамбара и е отворила онзи саркофаг — действие, подобаващо на един Херкулес. Вероятно ще трябва да предприемем нещо. Държанието й по време на обеда беше доста враждебно…
— Остави я на мен — отвърна му Алфред. — Скоро ще разбера дали преследва нещо.
— Искам да кажа, защо ще отваря саркофага?
— Може би, в крайна сметка, тя не е Люси Айлсбароу — предположи Седрик.
— Но какъв смисъл би имало… — Харолд изглеждаше съвсем объркан. — О, по дяволите!